— Не мога да се сетя. — Дан не планираше да спи тук; смяташе да прекара няколко часа в стаята, след което да се обади на Сюзан от телефона на бензиностанцията. Излезе навън с Дикейн и си взе сака от пикапа.
— Хана беше права, като ви предупреди да внимавате къде стъпвате — каза мъжът. — Жабите се размазват много неприятно. Ако намерите още в къщичката, просто ги изхвърлете отзад. — Той погледна към собствената си къща, която беше на петдесетина метра. Светлините ѝ се виждаха между дърветата. — Е, аз ще тръгвам. Женен ли сте, господин Фароу?
— Бях.
— Знаех си, че сте свободен човек. Лъхате на свобода. Бих дал всичко, за да съм свободен.
— Нуждаете се единствено от съдия.
Дикейн изсумтя.
— И да я оставя да ме обере до шушка? О, тя ми се присмива и ме нарича глупак, но един ден ще ѝ покажа. Да, сър. Ще направя Приказната страна както трябва и туристите ще идват от много далеч. Купих всички неща за жълти стотинки.
— Какви неща?
— За Приказната страна. Статуите и всичко останало. Те са там — Замъкът на Пепеляшка, Хензел и Гретел, китът, който погълнал Йона. Нуждаят се само от закърпване и боя и ще станат като нови.
Дан кимна. Явно този човек беше създал някаква туристическа атракция в края на обраслата с трева пътека. Повече от очевидно беше, че туристите не бяха стигнали до нея.
— Рано или късно ще ѝ покажа кой е глупак и кой е умен — измърмори Дикейн най-вече на себе си и въздъхна примирено. — Както и да е, надявам се да се наспите добре. — Той тръгна обратно към къщата си, а жабите заподскачаха в краката му.
Дан отнесе сака си в къщичката. В банята намери парче сапун на мивката. Махна си бейзболната шапка и ризата и си изми лицето и ръцете с хладка вода. Внимателно премахна последните следи от кръв между пръстите и под ноктите си. После взе мокро парче тоалетна хартия и отиде да почисти волана на пикапа. Върна се вътре и в чекмеджето на нощното шкафче намери списание „Нюзуик“ отпреди шест месеца с лицето на Саддам Хюсеин на корицата. Под него откри нещо по-полезно — тесте карти. Седна на леглото, облегна се на пластмасовата лицева дъска, свали си часовника и го остави до себе си. Часът беше девет и дванайсет; реши да се обади в единайсет.
Започна да реди пасианс — първият от много — и почти безуспешно се опита да изгони образа на умиращия Бланчард от главата си. След два часа щеше да види Чад или да свърши на задната седалка на полицейска кола на път към ареста. Струваше ли си риска? Според него да. Засега можеше единствено да чака и да си реди картите. Стрелките на часовника пътуваха устремено към бъдещето.
6. Запознайте се с Пелвис
Докато Дан се отдалечаваше от къщата на преподобния Гуин, един черен „Кадилак Елдорадо“ от 1978 г., със счупен десен фар и огъната предна врата, зави към паркинга на мотел „Олд Плантейшън“, който се намираше близо до регионалното летище на Шривпорт.
В знойната мрачина мястото изглеждаше като посетено и отдавна изоставено от Шърман7. Флинт Мърто подкара колата покрай едно ръждясало оръдие, обърнато предизвикателно на север. Парцаливо знаме на Конфедерацията беше увиснало на кривия си стълб. Офисът на мотела беше направен подобно на плантация, а останалата част от мястото определено беше предназначена за роби. По кафявата повърхност на басейна плуваха боклуци, а двама мъже пиеха от една бутилка до стар „Линкълн“, повдигнат на тухли. Флинт спря колата си пред стая номер 23 и слезе. Клинт спеше неспокойно под ризата му. От една отворена врата се чуваше спор между мъж и жена, които използваха доста цветущи фрази. Изсъхналата от жегата трева беше пълна с бирени кутийки и други боклуци. Югът вече не беше същият, помисли си той.
Флинт почука на номер 23. Отвътре се разлая куче — пискливо джаф-джаф-джаф-джаф.
— Всичко е наред, Мама — каза някакъв мъж.
Гласът му. Звучеше познато, нали?
Ключалката изщрака. Вратата се отвори с няколко сантиметра, преди веригата да я спре.
Флинт видя част от пухкаво лице и сапфиреносиньо око. Една лъскава запетайка тъмнокестенява коса висеше над челото на мъжа.
— Да, сър? — попита мъжът с неговия дълбок, леко дрезгав и много познат глас, докато кучето продължаваше да джафка някъде зад него.
— Аз съм Флинт Мърто. Изпраща ме Смоутс.
— О, да, сър! Заповядайте! — Онзи махна веригата, отвори по-широко вратата и Флинт затаи дъх от потрес.
Пред него стоеше, облечен в черни панталони и червена риза с широка, висока яка и сребърни пайети на раменете един мъж, който беше умрял преди четиринайсет години.