И сега Дан чакаше в родния си град да получи билет в горещата прегръдка на Долината на смъртта.
Около единайсет и половина дойде друг камион за доставки. Дан се изуми от бързината, с която се движеха всички, когато денят бързо напредваше, а нямаше много билети. Мъжете наобиколиха камиона като гладни животни. Той беше сред тях. Този път търсеха четирима работници за закърпване и заливане с катран на покрив на някакъв склад. Джо Йейтс получи билет, но не и Дан, който остана да чака следваща възможност.
След дванайсет някои от мъжете започнаха да се разотиват. От опит знаеха, че не получиш ли билет до обяд, само ще висиш напразно. Винаги имаше утрешен ден. Долината на смъртта и жителите ѝ щяха да са тук и в дъжд, и в пек. Наближаваше един часа, когато Дан се качи в пикапа си, запали двигателя и се насочи към дома си през дима от печено месо.
Живееше в малка жилищна сграда на десетина километра от Долината на смъртта, но от същата страна на града.
До апартамента му имаше магазин, който беше нещо средно между бензиностанция и бакалия. Той спря пред него и влезе вътре, за да погледне таблото с обявите. Беше закачил обява с текст „Дърводелец си търси работа — разумни цени“ и с телефонния си номер, написан многократно на хартиени лентички, които потенциалните клиенти да късат и да отнасят със себе си. Искаше да провери дали всички лентички са откъснати — не бяха. Поговори няколко минути с магазинера Лион и го попита отново дали господин Хасаб — собственикът, който беше саудитец — не се нуждае от помощ. Както обикновено, Лион отговори, че господин Хасаб разполага с молбата му за работа.
Жилищната му сграда беше от жълтеникавокафяви тухли и в подобни горещи дни малките стаи задържаха жегата като стиснати юмруци. Дан слезе от пикапа си — гърбът му беше плувнал в пот — и отключи пощенската си кутия. Тази седмица беше пуснал обява в раздела „Търси работа“ във вестника, като бе оставил телефонния си номер и адреса си, и се надяваше на някакъв отговор. В кутията имаше две писма. Първото беше адресирано до „Живущия на този адрес“ и бе от градски съветник, който щеше да се кандидатира отново за поста. На второто беше изписано цялото му име — „Г-н Даниъл Луис Ламбърт“ — и подателя — „Първа търговска банка, Шривпорт“.
В долния ляв ъгъл на плика пишеше „Конфиденциална информация“. На Дан това въобще не му хареса. Разкъса плика, разтвори сгънатия бял лист в него и го прочете.
Беше от кредитния отдел на банката. Вече се досещаше, че ще е от тях, тъй като цялата тази официалност не беше в стила на господин Джарет. Бяха му необходими само няколко секунди, за да прочете абзаца под „Уважаеми господин Ламбърт“ и когато приключи, имаше чувството, че са го ударили в сърцето.
… наш ценен кредитополучател… според нас така е правилно да се постъпи… поради нередовните Ви вноски и просрочване на задълженията Ви… предайте ключовете, регистрационния талон и всички придружаващи документи… пикап модел „Шевролет“ година 1990, цвят металическа мъгла, сериен номер на шаси…
— О, господи — прошепна Дан.
… незабавно отнемане…
Той примига, заслепен от бялото сияние на изгарящото слънце.
Щяха да му отнемат пикапа.
2. Тиктакане
Дан влезе през въртящата се врата на Първа търговска банка точно в два без десет. Беше облякъл най-хубавите си дрехи — бяла риза с къси ръкави, вратовръзка на светлосини райета и тъмносиви панталони. Бейзболната му шапка я нямаше и косата му беше сресана. Работните му боти бяха заменени от черни обувки. Очакваше да бъде посрещнат от студения полъх на климатичната система, но в банката беше също толкова топло, колкото навън. Явно системата беше развалена и банковите служители се потяха в кабинките си. Дан отиде до асансьора. Чистата му риза вече беше подгизнала. В дясната си ръка държеше плика, а в него беше писмото за отнемане.
Беше ужасѐн.
Кредитният отдел беше на втория етаж. Преди да влезе през красивата дъбова врата, Дан се спря пред чешмичката, за да изпие още едно хапче. Ръцете му бяха започнали да треперят. Денят за разплата беше настъпил.