— Покажи се, Ламбърт! — провикна се отново ловецът на глави на име Мърто. — Не искаш да нараниш жената, нали?
Дан се замисли дали да не остави Ардън, но главата ѝ можеше да се озове под водата и да се удави, преди онези да стигнат до нея. Обмисли дали да не се предаде, но осъзна, че зад гърба му има пущинак, в който човек можеше да изчезне. В съзнанието му, досущ като пътеводна звезда, заблещука идеята да продължи да следва течението на юг, докато — рано или късно — стигне до Залива.
— Можеш да се откажеш! — каза Флинт. — Няма къде да отидеш!
Студената арогантност в гласа на ловеца на глави помогна на Дан да вземе решение. Проклет да беше, ако се оставеше да бъде заловен от тези алчни за пари копелета. Той им обърна гръб и тръгна приведен напред, като влачеше Ардън със себе си. Тинята на дъното засмукваше обувките му. Младата жена простена тихичко и вероятно в устата ѝ влезе вода, защото тялото ѝ потрепери отново и ръцете ѝ се размахаха, предизвиквайки нов плясък. След миг тя се разкашля и започна да повръща.
Флинт направи две крачки напред и хвърли сигналната ракета към звука. Дан видя как червената светлина полетя високо в арка, освети изкривените клони, покрити с испански мъх, и после тръгна да пада. Нямаше как да се скрие от светлината. Водата около него лумна в червено. Той се изправи и с новопридобита от отчаянието си сила нарами тялото на Ардън като пожарникар, носещ пострадал в пожар човек. Имитаторът на Елвис изкрещя:
— Виждам го!
Дан вече газеше в тинята, когато сигналната ракета цопна зад него. Тя продължи да гори още четири секунди, после химическият огън угасна. Той успя да направи само няколко крачки, преди коленете му да откажат. Падна отново и главата на Ардън се озова във водата. Тя се задави и започна да плюе.
В съзнанието си младата жена беше отново на шестнайсет години — тогава живееше в ранчото. Яздеше един от конете на Джупитър, когато животното попадна на дупка на змия, спря рязко и тя излетя над главата му. Земята се удари толкова бързо в лицето ѝ, че имаше чувството, че е получила шамар от Бог. Но сега нямаше тексаска пръст, а вода в очите и устата си; не знаеше къде е, но болката в главата и тялото ѝ ѝ подсказваше, че тъкмо е била хвърлена от седлото на кон. Някаква потрепваща зелена светлина се носеше в мрака. Чу мъжки глас да ѝ шепти:
— Спокойно, спокойно! Държа те! — Една ръка беше прекарана под брадичката ѝ. Носеха я във вода. Нямаше никаква сила, за да се съпротивлява. Протегна се да хване ръката, но осъзна, че държи нещо в десния си юмрук и беше от жизнена важност да не го пуска. Тогава си спомни какво беше и с това се сети за табелата с черни букви на жълт фон: „Опасен мост, ограничение на скоростта 15 км“.
Флинт взе сигналната ракета от Пелвис и прибра в кобура деринджъра.
— Няма да стигне далеч. Хайде. — Той загази след беглеца с натежали от тинята обувки.
— Господин Мърто… няма да го последваме там, нали?
Ловецът на глави се обърна към него с мъртвешки бледо лице и хлътнали очи.
— Да, Айсли, ще го последваме. Ще го гоним цяла вечер, ако се наложи. Такава ни е работата. Искаше прослушване, нали? Е, сега ще го получиш.
— Да, сър, но… това е тресавище, господин Мърто. Имам предвид… видяхте алигаторите и онази голяма змия на пътя днес. Какво ще правим, когато светлината изгасне?
— Тя ще издържи половин час. Давам най-много двайсет минути на Ламбърт. — Флинт обмисли дали да не погне беглеца, но реши, че ще е най-добре да го изтощи. А и бездруго нямаше смисъл да бърза в тази тиня. — Не мисля, че има пистолет, но сигурно носи някакво оръжие. Навярно нож. Ако го притиснем прекалено много, може да полудее и да нарани момичето.
Плувналото в пот лице на Пелвис беше истинско олицетворение на измъчен от жегата човек.
— Не искам някой да бъде наранен. Вероятно трябва да се обадим на властите и да ги оставим те да поемат оттук.
— Айсли — отвърна мрачно Флинт, — никой уважаващ себе си ловец на глави няма да отиде да реве на полицията за помощ. Те ни мразят, а ние нямаме нужда от тях. Оставим ли Ламбърт да избяга, ще изгубим петнайсет хиляди долара и вероятно живота на момичето. Сега се размърдай. — Ловецът на глави отново тръгна и отново му се наложи да спре, когато Пелвис не го последва. — Е — кимна той, — вече съм сигурен. Знаех си, че не си нищо повече от излишен товар. Смяташе, че ще е лесно, нали?