Някъде беше направил погрешен завой. Даже много погрешни завои. Но нямаше ли измъкване от цялата тази мръсотия, нямаше ли как да се върне на пътя, който щеше да го отведе в красивото бяло имение? Мили боже, който отговаряш за изродите и злочестите, нямаше ли как да се намери изход?
Той знаеше отговора и се страхуваше от него.
Картите бяха раздадени. Можеше да играе или да се откаже, изборът беше негов. Играта бе напреднала, много напреднала, и чиповете му свършваха.
Играй или се откажи. Изборът е твой.
Флинт спря. Кръвта изгори лицето му. Отвори уста и изкрещя — във вика му се съдържаха горчив гняв, болка, наранена гордост и трескава решителност, които се бяха слели в едно цяло. Първоначално звукът беше неприятен и нечовешки и изплаши Пелвис, който си помисли, че това е някакво диво животно, което ще им се нахвърли всеки момент, но после Флинт закрещя:
— Ламбърт! Ще те преследвам, докато капнеш! Чуваш ли ме? Докато капнеш!
Тресавището пак беше притихнало. Гласът на Флинт се разнесе в тази пустош като приглушена гръмотевица. Пелвис стоеше зад него в обсега на зелената сигнална ракета и стискаше с две ръце Мама. Постепенно бръмченето и жуженето на насекомите и странните птичи трели набраха отново сила, като се сляха в един глас — лишеният от емоции глас на тресавището, който им казваше кой е господарят тук. Флинт си пое дълбоко въздух и продължи да гази на юг по течението. Пелвис го последва.
Ловецът на глави държеше сигналната ракета нависоко и оглеждаше всяко кътче. Потта се стичаше по лицето му, а дрехите му бяха подгизнали. Чу плискане отпред, но беше трудно да прецени къде точно. Каналът се виеше наляво и изведнъж Флинт осъзна, че нивото на водата се е вдигнало със седем-осем сантиметра над коленете му.
— Става по-дълбоко — съобщи Пелвис, осъзнал този факт почти едновременно с него.
Тинята засмукваше обувките им. Имитаторът оглеждаше тресавището за плуващи към тях алигатори. Въздухът беше изпълнен с неприятната воня на мокра и гниеща растителност и оставяше впечатлението, че в гърлото се натрупва тиня.
Зад двамата мъже разкъсаният от светлината им мрак протягаше израстъци, които се преплитаха и възстановяваха мълчаливо плътта му.
Пред тях, на не повече от двайсет метра от обсега на сигналната ракета, Дан се беше свил във водата заедно с Ардън. Тя вече беше в пълно съзнание и — макар зрението ѝ да се размазваше на моменти — си спомняше всичко до сблъсъка с предупредителната табела; главата ѝ беше сериозно разтресена, на челото си имаше трисантиметрова рана от удар в таблото на колата, подобна рана имаше и в устата си, а брадичката ѝ беше насинена от удар с коляно.
Дан виждаше кръвта в косата ѝ от раната. Предположи, че може да има сътресение и че е извадила късмет, че не си е пукнала черепа.
— Искам да останеш тук — прошепна той. — Те ще те вземат с тях.
— Не! — Ардън беше отговорила прекалено силно и Дан сложи пръст на устните ѝ.
— Идвам за теб, Ламбърт! — провикна се Мърто. — Няма къде да избягаш!
— Не! — прошепна младата жена. — Добре съм! Мога да продължа!
— Слушай ме! — Дан беше доближил лицето си до нейното. — Смятам да навляза още по-навътре в тресавището! Ти вече преживя достатъчно с мен! — Осветените от сигналната ракета фигури бавно се приближаваха към тях. Само след минути светлината щеше да ги намери.
— Идвам с теб — настоя Ардън. — Прекалено съм близо, за да се откажа.
Дан сметна, че си е изгубила разсъдъка. Очите ѝ светеха с религиозен плам като на болните, които се редяха на опашки пред телевизионните евангелисти в отчаяна нужда за чудо. Тя сама си беше сложила примка на врата и бе увиснала на нея, така че сега не виждаше друг вариант, освен да се държи за него.
— Остани тук — каза ѝ Дан. — Просто остани тук и те ще те измъкнат от този ад. — Той се изправи и загази на юг. Водата беше до средата на бедрата му.
Ардън видя приближаващия кръг от зелена светлина и двете фигури в средата му. Размазаното ѝ зрение ги превърна в чудовища. Тя се опита да стане, плъзна се и падна отново. Дан ѝ хвърли бърз поглед и продължи напред. Ардън стъпи здраво в тинята и се изправи, след което загази с всички сили към спътника си, а светлината в мътната вода я следваше по петите и сякаш всеки момент щеше да я настигне.
— Той се изморява! — каза Флинт на Пелвис. — Чуваш ли го как се мъчи? — Плискането се разнесе вдясно от тях и ловецът на глави тръгна натам.