Пелвис неочаквано подскочи и изкрещя:
— О, господи!
Флинт размаха сигналната ракета наоколо.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Нещо мина покрай мен! — Имитаторът за малко не изтърва Мама в своя ужас. — Мисля, че беше змия!
Ловецът на глави претърси водата. Той също настръхна. Светлината разкри нещо тъмно и дълго около метър, което се движеше пъргаво по течението. Проследи го с очи, докато не се скри в мрака.
— Просто върви напред — каза Флинт по-скоро на себе си, отколкото на Пелвис, и отново загази. Вече не се чуваше плискане, но нямаше как Ламбърт да е стигнал далеч.
Дан погледна назад. Ардън все още се опитваше да го настигне, но го правеше внимателно, за да не изгуби равновесие. Водата беше стигнала почти до кръста ѝ. Той тъкмо щеше да се обърне и да продължи, но моментът го върна обратно в миналото.
Спомни си онзи нощен патрул и широкия и тинест поток, който пресичаше джунглата. Опитваха се да го преминат и почти всички войници, освен онези, които пазеха тила — където беше и Дан — се бяха изкачили по хлъзгавия бряг, когато първата бяла сигнална ракета експлодира над главите им. Врагът ги беше заобиколил, за да ги изненада в гръб, или просто бе изпълзял от тайните си змийски дупки.
— Движение, движение, движение! — започна да крещи някой, когато експлодира втора бяла сигнална ракета. Автоматите затрещяха. Дан беше затънал до колене в кал, а куршумите летяха около него в джунглата. Някои войници се катереха и падаха по брега в опит да го изкачат. Много скоро ситуацията заприлича на всички нощни битки, които се водеха в джунглата — объркан, сюрреалистичен монтаж на сенки, танцуващи на светлината от сигналните ракети, размазани кадри и писъци, предизвикани от разкъсващите плътта куршуми. Дан не можеше да помръдне, защото краката му бяха вкочанени. Братята му падаха — някои се опитваха да станат отново, а други се гърчеха в калта. Струваше му се безсмислено да продължава напред, защото другите умираха, докато се опитваха да изкачат хлъзгавия бряг. Имаше чувството, че ако стои неподвижно, ако стои много, много неподвижно, докато куршумите валят от двете му страни, може би ще изчезне от лицето на тази адска земя.
Някой сграбчи ризата му и го дръпна.
— Тръгвай — нареди му един глас, който не крещеше, но беше достатъчно властен и без да крещи.
Дан погледна мъжа. Той имаше изпитото лице и хлътналите очи на изпечен ветеран, на човек, който беше виждал и помирисвал смъртта, който беше убивал след дълги часове на мълчаливо дебнене и бе успявал да се измъкне на косъм от това да бъде убит. Този мъж имаше руса брада и сини като метличина очи, които в този момент изглеждаха стари и безжизнени. Те бяха такива от няколко месеца, от онзи ден в селото.
— Тръгвай — каза отново Фароу, който оттогава се беше затворил в себе си като каменен сфинкс, страдаше мълчаливо и винаги се съгласяваше с кимане да изпълни задачите, които никой друг войник не смееше да поеме.
И сега, в тази малка клетка от времето, Дан видя нещо смътно познато да проблясва в очите на Фароу.
Може би беше радост.
Фароу го забута към брега и това накара Дан да се размърда. Той се закатери по него, като се хващаше за лозите и за телата на падналите войници. Осмели се да погледне през рамо и видя нещо, което нямаше да забрави до края на дните си.
Фароу вървеше в противоположната посока и сипеше куршуми със своя М16 в цялата джунгла. Вражеските изстрели започнаха да се насочват към него. Младият мъж не се спря и не се уплаши. Един куршум го уцели, после втори. Фароу продължи да върви и да стреля. Трети куршум го принуди да падне на колене. Той се изправи. Някой му крещеше да се върне, за бога, да се върне. Фароу продължи с олюляване напред, а автоматът му разкъсваше растителността и облечените в черно фигури. После оръжието му засече или патроните му свършиха, защото в следващия миг спря да стреля. Настъпи тишина, нарушена единствено от виковете на ранените. Виетконгците също бяха спрели да стрелят. Дан видя как Фароу извади празния пълнител и сложи нов на негово място. Мъжът от Бостън направи две крачки и автоматът му зарева отново. В този момент четири-пет куршума полетяха от джунглата и го уцелиха едновременно. Фароу залитна назад и се пльосна в калната вода, която го покри като кафяв саван.
Всичко това се беше случило за няколко секунди, но на Дан му беше отнело години да осъзнае какво е видял. Понякога в гърлото му засядаше буца при спомена.
Сега гледаше как Ардън се придвижва към него с тогавашната решителност на Фароу. Или със същата лудост, помисли си той. Нямаше никакво съмнение, че Фароу тихомълком беше полудял след онзи ден в селото и оттогава — съзнателно или не — бе търсил начин да извърши самоубийство. Дан не знаеше колко му е тежала смъртта на онези деца, но явно бремето е било ужасно, защото в крайна сметка го бе накарало да избере разходка пред цевите на десетина виетконгски автомата. Ако Фароу не беше взел подобно решение, Дан и поне още трима войници щяха да бъдат разкъсани на парчета. Животът му беше спасен, но защо? За да бъде отровен от „Ейджънт Ориндж“ и по-късно да дръпне спусъка и да убие невинен човек? За да може сега да гази в това тресавище и да гледа как млада жена с родилен белег на лицето се опитва да го настигне? Животът нямаше никакъв смисъл за него — той представляваше един произволен лабиринт, по чиито коридори Дан, Ардън, ловците на глави и цялото човечество обикаляха слепешком, като си блъскаха главите в стените.