Младата жена почти го настигна. Зелената светлина я преследваше.
— Откажи се, Ламбърт! — провикна се Мърто. — Няма смисъл!
Може би наистина нямаше. Ардън обаче смяташе, че има. Младата жена бе толкова уверена, че бе готова да се довери на убиец и дори да върви с решителна крачка през неизвестното. Тя накара Дан да вярва, че ако желае нещо дори наполовина колкото нея, може да намери своя път към свободата в този пущинак.
Ветеранът загази обратно към Ардън и я хвана за лявата ръка. Тя го изгледа учудено, но и с облекчение. Той продължи напред с нея в опит да се измъкнат от приближаващата ги светлина.
18. Най-опасното място
Флинт все още не можеше да види Ламбърт или момичето, но знаеше, че не са на повече от петнайсет-двайсет метра от обсега на светлината. Даваше всичко от себе си, за да се придвижва бързо, но това не беше особено лесно в канала. Водата пълзеше към кръста му и му хрумна, че ако стигне до гърдите му, Клинт ще се удави. Целият беше плувнал в пот в тази лепкава жега. След малко чу дробовете на Пелвис да хриптят като тръбите на стар църковен орган.
— Господин Мърто! — провикна се задъхано имитаторът. — Трябва да… трябва да спра за малко. Да си поема въздух.
— Продължавай да се движиш! — нареди му Флинт и не спря.
Хриптенето само се влоши.
— Моля ви… господин Мърто… трябва да спра.
— Прави каквото искаш! Аз няма да спирам!
Пелвис изостана. Гърдите му се повдигаха и спускаха забързано. Мазни капки пот се стичаха по изцапаното му с кръв лице, а сърцето му туптеше яростно. Флинт погледна назад и продължи да гази във водата, като стъпваше много внимателно. Имитаторът се опита да го последва, но след шест крачки му се наложи да спре отново. Мама усети безпокойството му и заблиза разтревожено брадичката му.
— Господин Мърто! — провикна се Пелвис, но ловецът на глави вървеше уверено напред заедно със светлината. Страхът от мрака и създанията, които плуваха в него, накараха имитатора да загази отново напред. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Не можеше да си поеме дъх, сякаш самият въздух се бе превърнал в кал. Той освободи единия си крак от тинята, стъпи напред и тъкмо издърпваше другия, но нещо като че ли го стисна за гърлото, пред очите му притъмня и той падна във водата.
Флинт чу плясък и погледна назад. Кучето се опитваше да държи главата си над водата.
Пелвис не се виждаше никъде.
Сърцето на ловеца на глави се сви.
— Господи! — каза той и загази обратно през водата към мястото, на което беше потънал Пелвис. Мама се опитваше да отиде при него с ококорени от паниката очи. Вляво се надигнаха балончета, последвани от появата на ръка. Само след секунда задникът на имитатора изплува на повърхността като ленив кит. Флинт го хвана за ръката, но тя му се изплъзна. — Стани, стани! — разкрещя се ловецът на глави. Нещо тъмно се появи над водата и той осъзна, че това е косата на спътника му. Сграбчи я и задърпа, но изведнъж в ръката му остана прическа помпадур без глава под нея.
Перука. Пелвис носеше перука. Евтина и подгизнала перука.
Нещо бяло и уязвимо на външен вид, с няколко кичура сплескана черна коса, се появи на повърхността. Флинт пусна перуката и прокара ръка под брадичката на спътника си, който тежеше доста. Пелвис закашля вода и изпусна жален стон, който прозвуча като товарен влак в полунощ.
— Стъпи на крака! — каза му Флинт. — Хайде, стани!
Все още кашлящият вода плешив имитатор стъпи в тинята с велурените си обувки.
— Мама! — извика притеснено той. — Къде е тя?
Кучето не беше далеч и лаеше срещу течението. Пелвис загази към него и го взе. Едва не падна отново и се наложи да отпусне цялото си тяло на Флинт.
— Ще се оправя — каза имитаторът между кашлянията. — Просто трябва да си почина. Няколко минути. Господи, помислих си… помислих си, че сърцето ми ме предава. — Той вдигна ръка към главата си и когато пръстите му не намериха нищо друго освен подпухнала кожа, погледна към Флинт с изкривено от ужас лице, сякаш наистина беше на път да получи сърдечен удар. — Косата ми! Къде е косата ми? — Пелвис зацапа наоколо в търсене на перуката.