Мърфи се опита да възрази:
— Няма начин обаче да се изправя пред тях и да им кажа точно това. Те ще забият последните пирони в ковчега на кариерата ми.
— Хм — казах аз. — Значи, наистина работата ти е застрашена?
Тя се намръщи.
— Само търсят причина да се отърват от мен. Ако не успея да заловя тези убийци, политиците ще ме обесят. След това ще им е лесно да скалъпят някакви обвинения в съучастничество или възпрепятстване на правосъдието. Вероятно ще се опитат да се отърват и от теб, Хари. Трябва да разкрием убиеца или убийците. Ако не, с кариерата ми е свършено.
— Разполагаш ли с някаква кръв или косми от местопрестъпленията? — попитах аз.
— Да, малко — каза Мърфи.
— А слюнка?
Тя ме погледна намръщено.
— В раните от зъби трябва да има слюнка.
Тя поклати глава.
— Дори да са намерили, никой нищо не е споменал. Освен това всичките тези проби са безполезни, ако нямаме заподозрян, за да ги сравним.
— Напротив, ще бъде от полза — поправих я аз. — Някой е оставил окървавена следа по прозореца, когато го е разбил и е минал през него. Това може да преобърне нещата.
Мърфи кимна.
— Да, това ще бъде чудесно. Добре, Хари. Знаеш вече какво става. Какво можеш да ми кажеш за върколаците?
Нацупих се за миг.
— Не много. Даже не съм ги изучавал особено задълбочено. Преди всичко мога да ти кажа какво не са. Дай ми време до утре сутринта и ще получиш подробен доклад за тях.
Когато Мърфи излезе от булевард «Кенеди», погледнах отново през задното стъкло. Колата, която мислех, че ни следи, пое след нас.
Мърфи се намръщи.
— Сутринта? Не може ли по-скоро?
— Ще го имаш на бюрото си в осем. Дори и по-рано, ако сержантът ме пусне да вляза.
Мърфи въздъхна и потри очите си.
— Добре, чудесно. — Стигнахме до Маканали и тя спря зад синята ми костенурка. Колата зад нас също навлезе в паркинга. — За бога, Хари, не мога да повярвам, че си седим тук с теб и си говорим за върколаци, извършващи убийства в центъра на Чикаго. — Тя се обърна към мен с тревога в очите. — Нали не съм превъртяла?
Излязох от колата и се наведох към прозореца и.
— Не мисля така, Мърф. Не знам. Може би от ФБР са прави. Може това да не са върколаци. Понякога стават щури неща.
Отправих и половинчата усмивка, на която тя отговори с лека въздишка.
— Сигурно ще съм в кабинета си, Дрезден — каза тя. — Ще чакам доклада в осем сутринта.
След което излезе от паркинга и бързо обърна по улицата. Не влязох в костенурката. Вместо това наблюдавах колата, която ни беше последвала на паркинга. Тя зави в далечния му ъгъл, обърна обратно и се придвижи право към мен.
Шофьорът, забележителна жена с къдрава кестенява коса, тук-там със сребърни кичури, въобще не се обърна да ме погледне, когато премина покрай мен.
Проследих колата намръщено. Тя напусна паркинга, пое в обратната на Мърфи посока и изчезна от погледа ми. Това същата кола ли беше, която ни проследи по булевард «Кенеди»? Или само си въобразявам? Нахалството ми внушаваше, че жената в колата беше следила мен, но инстинктите ми и преди ме бяха лъгали.
Седнах в костенурката и се замислих за миг. Чувствах се виновен и отново малко дребнав. В мен е причината за неприятностите на Мърфи. Когато не и казах какво се случва през пролетта, я бях поставил в центъра на изключително съмнителни обстоятелства. Натискът, на който беше подложена, беше пак заради мен.
Някои биха определили отношението ми към жените като старомодно и мъжкарско. Държа се с тях като с дами. Обичам да им отварям вратите, да плащам сметката, когато имам среща, да им нося цветя, да им придържам стола — все такива неща. Бих могъл да го нарека кавалерско отношение. Но както и да го наричате, Мърфи беше дама, попаднала в беда. И тъй като аз я бях въвлякъл в неприятностите, редно беше и аз да я избавя от тях.
Това не беше единствената причина, поради която исках да преустановя убийствата. Бях ужасно изплашен, като видях в какво състояние е Спайк. Все още треперех — чиста и примитивна реакция на преживения първичен страх. Не бих искал да бъда изяден от животно и да бъда сдъвкан от създание с много остри зъби. Самата мисъл за това ме накара да се свия на седалката и да притисна колене до гърдите си, което е доста странна поза, като се имат предвид моят ръст и доста тясното купе на костенурката.
Това, което беше сполетяло Спайк, беше възможно най-бруталната и жестока смърт. Може да си я е заслужил. А може и да не е. Както и да е, той беше само една от разкъсаните жертви на създание, с което нормалните хора не би трябвало въобще да се сблъскват. Не можех да си стоя настрани и да не предприемам нищо.