Робин Хоб
Безумният кораб
(Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)
За автора
Маргарет Линдхолм (истинското име на Робин Хоб) е родена в Калифорния и отраснала в Аляска. Понастоящем тя живее в град Такома, щата Вашингтон. На родния читател Робин Хоб е позната с поредиците Придворният убиец и Шутът и убиецът, а в световен мащаб тя е едно от заслужилите имена сред класиците на съвременната фентъзи литература.
Пролог
Спомени за криле
Под туловищата на змиите водораслите меко се полюшваха под допира на теченията. Тук водата бе със същата топлина, отличавала южната плътност.
Молкин бе заявил, че те повече няма да следват сребристия кърмител, ала изкусителното ухание на въпросния продължаваше да изпълва солената вода. Съдът не се намираше далече, тъй като те все още го следваха, макар и от разстояние.
Шривър възнамеряваше да изтъкне пред водача това видимо несъответствие между намерение и дело, но просто не можеше. Не и докато той им изглеждаше тъй изнурен.
Раните, които Молкин бе понесъл в един сблъсък с бялата змия, зарастваха бавно. Разкъсите дразнещо нарушаваха последователността на шарките му. Златистите петна, които обгръщаха тялото му и изтъкваха същината му на пророк, бяха загаснали.
Самата Шривър също се чувстваше умърлушена.
В търсенето си на Помнещи те бяха изминали дълъг път. И някога, в началото на това дирене, Молкин бе излъчвал увереност. Понастоящем той споделяше объркването на Шривър и Сесурея — общо три змии бяха останали от огромната плетеница, започнала миграцията; останалите бяха изгубили доверието си към своя водач. Те бяха предпочели да следват един огромен кърмител и да се угояват с безпомощната плът, която той периодично изхвърляше зад себе си.
Тази раздяла бе настъпила преди много приливи.
— Понякога — тихо ѝ довери отпочиващият край нея Молкин — аз губя мястото си във времето. Струва ми се, че сме идвали тук и преди, че сме правили тези неща и преди, може би дори сме споделяли тези слова. Понякога вярвам в това тъй силно, че ми се струва, че днешният ден е просто спомен или сън. В тези моменти ми се струва, че не се налага да вършим нищо, защото онова, което ни се е случило, ще се случи отново. А може би вече се е случило.
Гласът му не се отличаваше с особена увереност.
Тя се допря до него. Змиите се раздвижваха незабележимо, не повече от необходимото, за да задържат мястото си сред течението. Под тях Сесурея неочаквано наостри грива и отдели слаба струя отрова, за да привлече вниманието им.
— Вижте! Храна! — протръби той.
Сребристият пасаж риби приличаше на благословия в спускането си към тях. А зад рибите личеше друга плетеница змии, която се хранеше с изостаналите. Три алени, една зелена и две сини змии. Малка плетеница, ала изградена от оживени и здрави на вид змии. Техните лъскави кожи и натежала плът рязко контрастираха с изпосталелите и диплещи люспи змии, предвождани от Молкин.
— Елате — рече Молкин и ги поведе към храната. Шривър изпусна тих звук на облекчение: поне щяха да се нахранят. А може би другите змии щяха да се присъединят към тях, щом видеха, че Молкин е пророк.
Пасажът риби се бе слял в едно цялостно същество, чийто блясък объркваше окото. Ала въпросното същество притежаваше способността да се разпада и разхвърля край тромавия ловец. Змиите от плетеницата на Молкин не бяха тромави и ловко се впуснаха подир рибите. Другата плетеница протръби предупреждение, ала Шривър не виждаше опасност. С едно движение на опашката тя се вряза в пасажа, поглъщайки три риби наведнъж. Те изчезнаха в гърлото ѝ.
Две от алените змии неочаквано промениха посоката си и нападнаха Молкин. Те го блъскаха с муцуните си сякаш е акула или някакъв друг враг. Синята се нахвърли върху Шривър, раззинала паст, но Молкиновата следовница успя да избегне удара. Третата червена змия се опитваше да обвие Сесурея — гривата ѝ бе настръхнала, прибавяйки отрова към протръбените обиди. В тях отсъстваше смисъл, долавяше се единствено ярост.
Шривър побягна, обхваната от страх и объркване. А Молкин не последва примера ѝ. Вместо това той разпери гривата си: отделеният облак токсини почти парализира алените. Те се отдръпнаха, ожесточено трептящи с хриле, за да очистят отровата.
— Какво ви става? — обърна се Молкин към чудатата плетеница. Той се изви в спирала, заплашително разгърнал грива. Петната му смогнаха да заблестят. — Защо ни нападате като бездушни скотове заради храна? Това не е типично за нас! Дори и да бяха малко, рибите принадлежат на онзи, който ги улови, а не на онзи, който ги е зърнал първи. Нима сте забравили кои сте? Какво сте? Нима умовете ви са затихнали съвсем?