Баща му се изхрачи на палубата: нещо съвсем нетипично за него. Очите му пламнаха.
— Ти ме отвращаваш — процеди той. — Майка ти трябва да е лежала със змия, за да създаде нещо подобно. Срамувам се, че ти се водиш мой син. Погледни се. Пирати са завзели кораба на семейството ти: препитанието на майка ти, сестра ти и брат ти. Самото им оцеляване е обвързано с този кораб! Но ти изобщо не се замисляш за това. Не. Ти се чудиш дали да излекуваш или да убиеш пирата, който е стъпил на врата ти. Дори не си се замислял за възможността да ни въоръжиш или да убедиш кораба да му се опълчва, както се опълчваше на мен. Колко време ти изхаби да бършеш сополивите морди на робите! Опита ли се да накараш един от тях да ти помогне? Не. Ти се прокрадваш наоколо и помагаш на проклетия пират да задържи кораба, който той ни открадна.
Уинтроу поклати глава, едновременно учудено и натъжено.
— Говориш неразумно. Какво очакваш от мен? Собственоръчно да завзема кораба от Кенит и хората му, да върна робите в трюма и да закарам кораба в Калсид?
— Ти и проклетият кораб успяхте да осъществите заговор срещу мен и моя екипаж! Защо не насъскаш кораба срещу него, както стори с мен? Защо поне веднъж не можеш да постъпиш в интерес на близките си?
Баща му се изправи, стиснал юмруци. Но в следващия миг той се вкопчи в ребрата си и изохка. Червенината върху лицето му избяга, заменена от пребледняване. Той се олюля и Уинтроу понечи да го подхване.
— Не ме докосвай! — озъби се Кайл и смогна да се подпре на леглото, за да седне отново.
Как ли изглеждам в неговите очи? — почуди се Уинтроу. Вероятно русият и висок мъж виждаше в него провал. Уинтроу бе дребен и смугъл като майка си; той нямаше да наследи ръста и силата на баща си. На четиринадесет той все още изглеждаше по-скоро като момче. Но не само външният вид не отговаряше на изискванията на баща му, същото се отнасяше и за духа.
— Аз никога не бих настроил Вивачия срещу теб — тихо отвърна юношата. — Ти сам стори това с начина, по който се отнасяше към нея. А в настоящия момент не съществува начин, по който да си я върна. Способен съм единствено да запазя моя и твоя живот.
Кайл Хейвън се втренчи в стената.
— Върви да ми донесеш храна — нареди той. Сякаш все още бе капитан на този кораб.
— Ще опитам — студено отвърна Уинтроу и излезе.
Докато той затваряше вратата след себе си, един от робите го заговори.
— Защо търпиш това? — попита задрасканото лице. Знаците на множество господари шавнаха върху лика.
— Моля? — изненадано запита Уинтроу.
— Той се държи с теб като с псе.
— Той ми е баща. — Юношата се постара да не издава отвращението, че робите са подслушвали разговора. Колко ли бяха чули?
— Той е гъз — студено каза другият пазач и предизвикателно се вторачи в Уинтроу. — Което те прави лайненце.
— Млъкни! — сопна се първият. — Момчето не е лошо. Ти може и да не помниш кой е проявил добрина към теб, но аз помня. — Той отново погледна към Уинтроу и кимна към вратата. — Ти само кажи, момче, и ще го накарам да пълзи пред теб.
— Не — изтъкна Уинтроу. — Не искам това. Не искам никой да пълзи пред мен. Моля те, не наранявай баща ми — добави той. Искаше да го изтъкне недвусмислено.
Робът сви рамене.
— Както желаеш. Но аз говоря от опит, хлапе. Това е единственият начин да се оправиш с подобен човек. Или той пълзи пред теб, или ти пълзиш пред него. Той не разбира от друго.
— Може би е така — неохотно се съгласи Уинтроу. Той понечи да се отдалечи, но спря. — Как се казваш?
— Вилия. Ти си Уинтроу, нали?
— Да. Приятно ми е да се запознаем, Вилия. — Юношата погледна към другия пазач.
Онзи се намръщи и отвърна смутено:
— Декън.
— Декън — повтори Уинтроу, запечатващ името в ума си. Той умишлено улови погледа му и кимна, преди да се отдалечи. Вилия бе придобил едновременно развеселен и одобряващ вид.
Току-що развилото се стълкновение бе съвсем нищожно, извоюваната победа — още по-дребна. И въпреки това тя накара Уинтроу да се почувства малко по-добре.
На палубата той не получи възможност да приспособи погледа си към дневната светлина, защото на пътя му изникна Са’Адар. Едрият жрец все още носеше следите от дългия престой в трюма. Възпалената милувка на оковите все още личеше върху китките и глезените му.
— Търсих те — обяви той. Двама от задрасканите лица стояха край него като телохранители.
— Така ли? — Уинтроу реши да продължи по започнатия вече начин. Той изправи рамене и погледна мъжа в очите. — Ти ли си поставил онези двамата пред стаята на баща ми?