Със странно разтуптяно сърце той се отдалечи. Как ли подобни мисли се бяха зародили в него?
Вивачия бе заета. Погледът ѝ не се отделяше от кърмата на Мариета, ала същинското ѝ внимание бе насочено към нея самата. Мъжът на кормилото имаше стабилна ръка, а хората, които се катереха сред въжетата ѝ, бяха истински моряци. Екипажът отстраняваше мръсотията от трюмовете ѝ, поправяше дървото и излъскваше метала. За първи път от месеци насам тя не можеше да оспори уменията на своя капитан. И можеше да насочи всичките си мисли към себе си, сигурна, че онези на борда ѝ не се нуждаят от внимание.
Един събуден жив кораб можеше да усеща всичко, ставащо на борда му. Голяма част от възприятията, пренесени по скелета от магическо дърво, не заслужаваше внимание. Поправянето на скъсано въже и беленето на лук в камбуза не бяха от значение, защото тези неща не можеха да променят посоката на живота ѝ. Но Кенит можеше. Този енигматичен мъж продължаваше да спи неспокойно в капитанската каюта. Вивачия не можеше да го види, ала можеше да го усети по начин, за който човеците не притежават описание.
Неговата треска се усилваше отново. Жената, която се грижеше за него, бе притеснена. Тя правеше нещо с хладка вода и кърпа. Вивачия понечи да усети детайлите, но връзка отсъстваше. Тях двамата още не бе опознала достатъчно добре.
Кенит бе далеч по-достъпен от Ета. Неговите видения, породени от температурата, се изливаха от него като кръвта, заливала палубите на Вивачия. Тя ги попиваше, но не можеше да ги осмисли. Те изобразяваха дребно момче, което се измъчваше, разкъсвано между верността към баща, който го обичаше, без да може да го защити, и човек, който го защитаваше от другите, ала не го обичаше. А от дълбините на сънищата отново и отново се надигаше змия, която да захапе крака му. Допирът на челюстите бе киселинен и леден. От дълбините на душата си той се пресягаше към нея.
— Гледай ти, какво е това? Или по-скоро — кой е това?
Гласът на Кенит достигна до нея като шепот. Тя тръсна глава, разклащайки коси. Пиратът не можеше да говори с нея. Дори и в най-голямата мисловна близост с Уинтроу и Алтея тя не бе усещала мислите им тъй ясно.
— Това не е Кенит — промърмори тя. В това Вивачия бе сигурна. И в същото време гласът беше неговият.
В каютата пиратският капитан си пое дъх и го изпусна, мърморещ и стенещ.
— Не, не е Кенит — развеселено потвърди гласецът. — Също както ти не си Вестрит. Коя си ти?
Беше смущаващо да усеща друг ум по този начин. Тя инстинктивно се отдръпна. Тъй като беше много по-силна, гласът не можа да я последва. Но с това тя прекъсна и колебливия допир с Кенит. У нея пламна раздразнение. Тя стисна юмруци и се вряза лошо в следващата вълна, блъсвайки се в нея, вместо през нея. Кормчията изруга и внесе малко изменение.
Вивачия облиза солените пръски от устните си и отново тръсна глава. Коя беше тя? Какво беше тя? Трудно ѝ беше да определи дали изпитва ужас, или интерес. Бе усетила чудата връзка със съществото, което я бе заговорило. Неговото агресивно любопитство тя бе прогонила лесно, но пак не ѝ харесваше някой да се опитва да прониква в ума ѝ.
Тя реши, че няма да търпи подобно нещо. Който и да беше този нашественик, тя щеше да го открие и изобличи.
Все така повдигнала защита, тя внимателно се съсредоточи върху каютата, където Кенит продължаваше да спи. Пирата тя намери лесно: той се бореше с трескавите си сънища, понастоящем скрит в някакъв шкаф, а някакво създание го зовеше с измамна ласкавост. Жената бе поставила хладна кърпа върху челото му, а друга обвиваше около подутия чукан. Вивачия почти усети облекчението, донесено от хладината. Тя отново потърси, по-смело, но не откри друго присъствие.
— Къде си? — разгневено попита тя. Кенит сепнато се раздвижи, защото преследвачът в съня му повтори думите ѝ. Ета се приведе над него, за да го успокои.
Въпросът на Вивачия не получи отговор.
Кенит напусна мътилката на сънищата си. Трябваха му няколко мига, за да се осъзнае.
Припомнянето доведе слаба усмивка. Той се намираше на борда на собствения си жив кораб, в капитанската каюта. Прекрасна ленена завивка бе обгърнала изпотеното му тяло. Месинг и скъпо дърво го обграждаха. Дочуваше се шуменето на водата, разкъсвана от Вивачия. Той можеше да усети съзнанието на кораба, което го обгръщаше като втора кожа и го пазеше от света.
Кенит въздъхна доволно, а в следващия миг се задави заради сухотата на гърлото си.