— Ета! — изхриптя той към курвата. — Вода…
— Сега ще ти дам — успокои го тя.
И тя пъхна хладни пръсти под тила му, за да приближи ръба на чашата. Подир това жената умело намести възглавницата, попи капките от челото му и обърса ръцете му с влажна кърпа. Кенит остана да лежи неподвижно, благодарен за грижите. В този момент той изпитваше чисто спокойствие.
Но то не продължи дълго. С възвръщането на съзнанието раненият крак също напомняше за себе си. Кенит се опита да загърби болката. В отговор тя усилваше настойчивостта си с всеки поет дъх.
Курвата седеше край леглото му и шиеше нещо. Капитанът се загледа в нея. Тя изглеждаше по-възрастна, отколкото той си спомняше. Бръчките около устата ѝ се бяха задълбочили. Лицето ѝ изглеждаше изпито. Това караше тъмните очи да изпъкват още повече.
— Изглеждаш ужасно — укори я той.
Тя остави гергефа си и се усмихна, сякаш току-що бе получила комплимент.
— Трудно ми е да те гледам такъв. Когато ти си зле… аз не мога да спя, не мога да се храня…
Себична жена. Тя бе хвърлила крака му на морска змия, а сега се опитваше да превърне страданията му в свой собствен проблем. Нима от него се очакваше да изпитва състрадание?
Той прогони тези мисли.
— Къде е момчето? Уинтроу?
Ета веднага се изправи.
— Искаш ли да го повикам?
Глупав въпрос.
— Естествено, че искам да го повикаш. Той трябваше да излекува крака ми. Защо още не го е сторил?
Курвата се приведе над леглото и се усмихна нежно. Искаше му се да я изтласка встрани, но не разполагаше със силата.
— Мисля, че той иска да изчака да стигнем Биволския залив. Има някои неща, с които иска да разполага, преди да започне да… лекува.
Тя рязко се извърна, но не и преди той да е различил сълзите, проблясващи в очите ѝ. Раменете ѝ бяха сведени, тя стоеше приведена. Бе видно, че Ета не вярва в оцеляването му. Това едновременно го плашеше и дразнеше. Сякаш тя искаше смъртта му.
— Върви да намериш момчето! — грубо нареди той, по-скоро за да се отърве от нея. — Припомни му. Припомни му, че ако аз умра, двамата с баща му също си заминават. Кажи му!
— Ще изпратя да го доведат — с треперещ глас отвърна курвата и се отправи към вратата.
— Не. Ще отидеш сама, още сега.
Тя се обърна и успя да го раздразни, докосвайки го по лицето.
— Щом това искаш — успокояващо рече Ета. — Отивам.
Пиратът не я проследи с поглед, а остана заслушан в стъпките ѝ. Тя крачеше бързо, а на излизане затвори вратата след себе си плътно, но тихо. Отвъд преградата долетя раздразненият ѝ глас.
— Върви си. Няма да търпя да го безпокоиш с подобни глупости в този момент. — Сетне тя продължи по-тихо, по-заплашително. — Докоснеш ли тази врата, ще те убия на място.
Потенциалният посетител я послуша, защото никой не почука на вратата.
Кенит притвори очи и подири онзи полуунес, който поне малко облекчаваше болката. Треската придаваше острота на света. Стените на каютата го обгръщаха и заплашваха да се срутят върху му. Той избута завивката в опит да диша по-свободно.
— Е, Кенит, какво ще правиш със своето хлапе, в което има хляб?
Пиратът стисна очи. Сега не му се занимаваше с досадния гласец.
— Това вече е забавно. Нима очакваш, че като затвориш очи, аз преставам да те виждам? — не мирясваше талисманът.
— Млъкни и ме остави на мира. Ще ми се да не те бях поръчвал.
— Сега вече успя да ме наскърбиш. Такива изказвания, след всичко онова, което преживяхме заедно!
Кенит отвори очи, повдигна китка и погледна към личицето. Дървеният талисман, изработен по подобие на неговия царствен лик, дружелюбно се хилеше насреща му. Двойната ивица кожена връв пристягаше фигурката точно над пулса.
— Наистина ли вярваш, че момчето ще те излекува? Не, ти не си чак толкова глупав. Разбира се, ти си достатъчно отчаян, за да настоиш то да опита. Знаеш ли кое е нещото, което ме удивлява? Това, че ти толкова се боиш от смъртта, че този страх ти придава смелостта да се изправиш пред скалпела. Помисли си колко е чувствително онова подпухнало месо; толкова чувствително, че ти не търпиш допира на ленен чаршаф. А ето, че си готов да позволиш допира на нож, на лъскаво острие… Е, лъскаво, преди да потъмнее от кръвта ти…
Кенит леко отвори очи.
— Защо ме измъчваш?
Талисманът присви устни.
— Защото мога. Най-вероятно аз съм единственият в целия свят, който е способен да измъчва великия капитан Кенит Освободител, бъдещ крал на Пиратските острови. — Личицето изсумтя и хапливо добави още едно прозвище. — Змиеизкусител храбри, ордьовър-хапка. Но ти кажи, какво искаш от онзи невръстен жрец? Желаеш ли го? Той извиква в трескавите ти сънища спомени от онова, което ти си бил. Ще сториш ли и с него онова, което са сторили с теб?