— Мен никога не са…
— Никога? — Тук личицето прихна с възторжена злост. — Наистина ли смяташ, че би могъл да ме излъжеш? Ние сме обвързани, капитане. Аз зная всичко за теб. Всичко.
— Аз те направих, за да ми помагаш, а не да ме измъчваш! Защо ме нападаш?
— Защото мразя онова, което си — свирепо отвърна талисманът. — Мразя, че се превръщам в част от теб и ти помагам в делата ти.
Кенит мъчително си пое дъх.
— Какво искаш от мен? — попита той. Това беше вик на предаване, молба за милост или състрадание.
— Ето един въпрос, който ти хрумва за първи път. Какво искам? — Талисманът проточи въпроса с наслада. — Може би искам да страдаш. Може би ми е приятно да те измъчвам. Може би…
Край вратата се разнесоха стъпки. Стъпваха ботушите на Ета и боси нозе.
— Бъди добър с Ета — бързо каза талисманът. — Тогава може би аз ще…
Вратата се отвори, карайки личицето да утихне. То отново се превърна в дървено украшение, пристегнато към китката на един болник.
Уинтроу влезе първи, последван от курвата.
— Доведох го, Кенит — без нужда оповести Ета, докато затваряше вратата след себе си.
— Добре. Сега ни остави.
Ако проклетата фигурка си мислеше, че може да го принуждава, то тя жестоко се лъжеше.
Ета го погледна смаяно.
— Кенит, смяташ ли, че това е разумно?
— Не. Мисля, че е глупаво. Точно по тази причина ти казвам да го сториш, защото аз обожавам глупостта.
Той запращаше думите към нея с тих глас. И наблюдаваше дървеното лице, пристегнато върху китката. То оставаше неподвижно, ала очите блестяха. Може би вече обмисляше отмъщението си. Какво пък, Кенит не го беше грижа. Докато беше жив, нямаше да трепери пред парченце дърво.
— Излез — повтори той. — Остави ни сами.
С изправена глава тя напусна каютата. Зад себе си Ета затвори вратата сравнително шумно, макар и без да я затръшва.
Щом тя излезе, Кенит приседна в леглото си.
— Ела — обърна се той към Уинтроу. Момчето се подчини, а капитанът отметна ръба на завивката. Скъсеният крак лъсна в цялата си гнойна красота. — Погледни — процеди Кенит. — Какво можеш да сториш?
При вида на раната момчето пребледня. Кенит усети как то се напряга, за да направи по-близък оглед.
Юношата сбърчи нос заради миризмата, а после повдигна тъмните си очи към него и изрече искрено:
— Не зная. Положението е много лошо. — Погледът отново докосна крака, преди да се върне към лицето. — Да кажем така. Ако не опитаме да отрежем инфекцията, ти ще умреш. Какво бихме изгубили, ако пробваме?
Пиратът се усмихна сковано.
— Аз губя много малко. Ти трябва да мислиш за собствения си живот и за живота на баща си.
Уинтроу се засмя.
— Много добре зная, че ако ти умреш, дори и без моята намеса, аз също ще те последвам. — С глава той посочи към вратата. — Тя никога не би ми позволила да остана жив.
— Страх ли те е от нея? — Кенит се усмихна по-широко. — С основание. И така, какво предлагаш?
Той се опитваше да поддържа храбростта си чрез непринуден глас.
Момчето отново погледна към крака му и се навъси в размисъл. Това съсредоточение само изтъкваше младостта му.
Кенит на свой ред погледна към гангренясалия си чукан. Но предпочете да остава загледан в лицето на Уинтроу. Пиратът неволно трепна, когато момчето протегна ръце към раната.
— Няма да го докосвам — обеща Уинтроу с почти недоловим глас. — Трябва да открия границата между здравата и болната част.
Юношата съедини ръце в шепи и бавно започна да ги движи по протежение на крака. Той бе присвил очи, а главата му стоеше наклонена, заслушана в нещо. Кенит следеше движението на ръцете. Какво ли усещаше младият жрец? Топлина, а може би самата отрова? Ръцете на момчето бяха загрубели от работа, но все още запазваха плавната грациозност на занаятчия.
— Ти имаш само девет пръста — отбеляза Кенит. — Какво ти се е случило?
— Инцидент — разсеяно отвърна Уинтроу. — Мълчи.
Кенит се намръщи, но въпреки това го послуша. Сега той можеше да усети призрачния допир на ръцете, които се движеха над крака му. Това възприятие го накара да си припомни пулсиращия ритъм на болката. Капитанът стисна зъби, преглътна мъчително и успя да изтика усещането.
Някъде към средата на бедрото ръцете на Уинтроу спряха и започнаха да кръжат над едно и също място. Смръщването му се задълбочи, а очите се затвориха изцяло. Момчето изглеждаше като заспало изправено.