Снощи бе имало земетресение, слабо по Дъждовните стандарти, ала достатъчно осезаемо. Купрус си наложи да не мисли за това, докато крачеше сред полумрака. Тази постройка бе удържала далеч по-значително бедствие, сринало по-голямата част от този древен град; все щеше да издържи още малко.
Най-сетне тя достигна сводестия праг, препречен от огромна метална врата. Тя леко прокара пръсти по нея и в отговор изобразеният върху повърхността петел засия. Тази гледка я смайваше всеки път. Ясна беше причината, накарала нейния предтеча, открил това място, да превърне коронования петел в герб на рода си. Птицата заплашително бе повдигнала шпорестия си крак, а крилете бяха изобразени в процес на повдигане. Настръхналите пера блестяха, а окото бе изобразено със скъпоценен камък. Този образ съчетаваше елегантност и арогантност.
Жената опря ръка върху образа и бутна вратата. Насреща ѝ се раззина мрак.
Водена единствено от опита, останал от предишни посещения, тя закрачи по стълбите, отвеждащи в огромната зала. И се навъси. Рейн го нямаше. Излизаше, че е търчала през целия този път напразно.
Яни Купрус спря в подножието на стълбите и завъртя глава. Гласът му я сепна.
— Някога опитвала ли си да си представиш как е изглеждала тази зала някога? Представи си, майко. В ден като днешния пролетното слънце би сияело през кристалния купол, за да пробуди всички цветове на стъклописите. Какво ли е било предназначението на това място? По белезите в пода и произволно натрупаните маси личи, че то не е било създадено да съхранява магическо дърво. Не, стволовете са били довлечени тук извънредно, за да бъдат предпазени от бедствието, връхлитащо града. Но каква е била целта на самата зала? По тези огромни саксии личи, че тук са били отглеждани растения. Но дали това е било покрита градина, където човек да търси спокойствие дори и в най-бурното време? Или…
— Достатъчно, Рейн — раздразнено възкликна майка му. Пръстите ѝ най-сетне откриха светещата ивица върху стената. Няколко декоративни панела просияха в отговор на натиска ѝ.
Тя се намръщи. В детството ѝ тези украшения бяха сияели много по-ярко; всяко от венчелистчетата бе просветвало. А сега те избледняваха все повече с всеки изминал ден. Те умираха…
Раздразнението в гласа ѝ се дължеше на старанието да прогони горната мисъл.
— Какво правиш тук, в тъмното? Защо не си в западния коридор и не наблюдаваш работниците? В стената на седмата камера те са открили нов портал. Нужна им е помощта ти, за да разгадаят как се отваря.
— За да разгадаят как да го разрушат — поправи я Рейн.
Тя въздъхна уморено. Толкова ѝ бяха втръснали тези разговори с най-малкия ѝ син. Понякога ѝ се струваше, че той, най-даровит в откриването на тукашните тайни, е и най-несклонен да ги споделя.
— Какво очакваш да направим? Да оставим всичко заровено и забравено? Да изоставим Дъждовните земи и да се оттеглим в Бингтаун? Това би било само временно убежище.
Тя долови стъпки — Рейн заобикаляше последния дънер магическо дърво, останал в тази зала. Той се движеше като сомнамбул, прокарващ пръсти по масивния дънер. Бе вдигнал качулка заради хладината на подземието.
— Не — тихо отвърна той. — Аз също обичам Дъждовните земи, нямам желание да живея другаде. Но и не смятам, че нашият народ трябва да живее скрито и да ограбва Древните, за да плаща за безопасността си. Вярвам, че трябва да възстановим и почитаме всичко, което сме открили тук. Трябва да отстраним пръстта и пепелта, които покриват града, и отново да го отгърнем за лъчите на слънцето и луната. Трябва да отхвърлим сатрапа, да откажем неговите данъци и ограничения и да търгуваме свободно.
Под острия поглед на майка му гласът му се долавяше по-слабо, но не изчезна.
— Нека открито показваме кои сме. И да казваме, че е наш избор да живеем по такъв начин. Това смятам, че трябва да направим.
Яни Купрус въздъхна.
— Ти си много млад, Рейн.
— Ако имаш предвид глупав, кажи го.
— Нямам предвид това — меко отвърна тя. — Казах онова, което исках да кажа. Бремето на Прокълнатия брегове не е притиснало двама ни като останалите Дъждовни Търговци. В определени отношения това е направило съдбата ни по-тежка. Ние отиваме в Бингтаун и иззад покривалата си казваме: Аз не съм много по-различен от хората, които живеят тук. С течение на времето те биха ме приели и аз бих могъл свободно да се движа сред тях. Може би забравяш колко трудно би било за човек като Кис или Тиламон да се покаже пред невежи погледи.