Двамата бяха достигнали разклонението в коридора. Там Яни спря.
— Ти отиваш в западния коридор, за да им помогнеш с вратата.
Тонът ѝ почти превърна тези думи в питане.
— Да — разсеяно отвърна Рейн.
— Добре. Когато приключиш, прибери се. Аз ще те чакам в дневната. Ще съм подготвила подаръци, от които да избереш. Да повикам ли и шивачите, за да обсъдим и платовете?
— Да. Определено. — Той се навъси. — Ти каза, че аз не бива да замайвам главата на Малта със скъпи подаръци. Имам ли право да ѝ занеса дребни неща, каквито всеки младеж би занесъл на една девица? Плодове, цветя, сладкиши…
— Не виждам нищо лошо.
Рейн кимна.
— В такъв случай ще приготвиш ли кошници с подобни дарове? По една за всеки ден от посещението ми? — Той се усмихна. — Възможно е да са украсени с панделки и пъстри драперии. И във всяка да има по бутилка скъпо вино… Не мисля, че това би било пресилване.
Майка му се подсмихна кисело.
— Все пак внимавай, синко. Роника Вестрит ще ти каже недвусмислено, ако престъпиш някоя от нейните граници. Не мисля, че трябва да избързваш да се сблъскваш с нея.
Рейн вече бе започнал да се отдалечава в другия тунел. Медните му очи се извърнаха към нея.
— Няма да избързвам, майко, но и няма да се старая да избегна сблъсъка. — Той все така говореше вървешком. — Аз ще се оженя за Малта. Колкото по-бързо близките ѝ свикнат с мен, толкова по-лесно ще бъде за всички ни.
Зад него Яни скръсти ръце. Беше очевидно, че той никога не е срещал Роника Вестрит.
В очите ѝ изникна пламъче на веселие. Дали пък неговата упоритост нямаше да си намери майстора в лицето на възрастната Търговка?
Рейн спря.
— Ти изпрати ли писмо до Стърб, за да му кажеш за новата ми любима?
Яни кимна, доволна от въпроса му. Имаше моменти, в които Рейн не се спогаждаше с втория си баща. Хубаво беше, че синът ѝ сам се досети да попита.
— Той ти изпраща поздрави. Малката Кис казва да не се жениш до зимата, когато те ще се върнат в Трехог. А Мандо казва, че му дължиш бутилка дуржански коняк. Нещо за някакъв ваш отдавнашен облог, че ти си щял да се ожениш последен.
— Това е облог, който губя с радост — подвикна той през рамо.
Яни го изпроводи с усмивка.
Глава четвърта
Връзки
Ръцете на Бриг почиваха върху кормилото на Вивачия, отпуснати със спокойствието на опита. Лицето на пирата имаше занесения вид на човек, разпрострял възприятията си върху целия кораб.
Уинтроу забави ход за момент, за да го прецени. Пиратът беше млад, на не повече от двадесет и пет. Той имаше сиви очи, а робската татуировка върху лицето му бе почти изцяло заличена от очертанията на тъмносин гарван. Макар и млад, Бриг излъчваше решителност, която караше и по-възрастните от него да се отзовават на нарежданията му. Кенит бе направил добър избор, поверявайки му Вивачия.
Уинтроу бавно си пое дъх и се приближи към другия почтително, но без това да накърнява собственото му достойнство: той искаше да се представи като мъж.
Когато погледът на Бриг се обърна към него, Уинтроу заговори с тих, но ясен глас:
— Трябва да ти задам няколко въпроса.
— Така ли? — предизвикателно отвърна Бриг. И повдигна лице към наблюдателницата върху мачтата.
— Да. — Уинтроу не се възмути. — Кракът на капитана ти е зле. Още колко остава до Биволския залив?
— Ден и половина — рече онзи подир кратък размисъл. — А може би два.
Изражението на лицето му не се промени.
Уинтроу кимна:
— Мисля, че толкова можем да изчакаме. Има някои неща, с които бих искал да разполагам, преди да пристъпя към операцията. Надявам се, че там ще успеем да ги намерим. А ако разполагах с нужните лекарства, бих облекчил чакането му. Но по време на въстанието си робите оплячкосаха по-голямата част от кораба. Сандъчето с лекарства е изчезнало. То би ми било от голяма полза.
— Никой не признава да го е вземал?
Уинтроу сви рамене.
— Никой. Много от бившите роби избягват да разговарят с мен. Мисля, че Са’Адар ги настройва срещу мен. — Той се поколеба. Това звучеше като самосъжаление. С подобни прояви той нямаше да спечели уважението на Бриг. — Може би те не осъзнават, че то е у тях. А може би е изчезнало по време на бурята.
Юношата си пое дъх и отново премина към същината на въпроса.
— В него имаше неща, които биха могли да облекчат положението на вашия капитан.
Бриг отново го стрелна с поглед. Изражението му все така си оставаше непроменено, само че кормчията неочаквано извика:
— Ей, Кадж!
Уинтроу се напрегна в очакване да бъде изхвърлен. Но когато въпросният моряк се появи, Бриг заповяда: