Кенитовият захват бавно се отпусна. Част от напрежението напусна врата му, главата се отпусна обратно върху влажните възглавници и дишането му се успокои. Сега това беше хриптенето на човек, който се бори с изтощение. Уинтроу продължаваше да прилага натиск върху ръката му. Са’Парт бе обяснявал за начини за предоставянето на сила, само че Уинтроу така и не бе достигнал до тях. Той се бе подготвял за творец, а не за лечител. Въпреки това, все така стиснал ръката на Кенит, младежът отвори сърцето си към Са и помоли всевечния за съдействие. И се молеше Неговата милост да прибави онова, което липсваше сред знанията на Уинтроу.
— Не мога повече да продължавам така.
От устата на друг човек тези думи биха прозвучали като самосъжаление или молба. Но Кенит ги изрече като обикновен факт. Болката се оттегляше от него. А може би вече не му беше оставила сили да проявява страданията си.
Пиратът затвори очи и Уинтроу се почувства изолиран.
— Искам да отрежеш крака днес. Колкото се може по-скоро — тихо, но ясно изрече капитанът.
Уинтроу поклати глава. След това той изрече отказа си и гласно:
— Не мога. Липсват половината от нещата, които са ми нужни. Бриг каза, че Биволският залив се намира само на около ден път. Трябва да изчакаме.
Очите на Кенит се отвориха рязко.
— Аз зная, че не мога да чакам — грубо каза той.
— Ако болката е непосилна, може би малко ром… — поде Уинтроу, но Кенит не го доизслуша.
— Така е, болката е мъчителна. Ала моят кораб и моята позиция са онези, които страдат най-жестоко. Едно момче дойде да ми каже за патрулния кораб. Аз се опитах да се надигна, просто да се надигна. И паднах. Право пред него се строполих. Аз трябваше да съм изскочил на палубата още в момента, в който дежурният забеляза платното им. Трябваше да ги пресрещнем и да заколим и последното калсидско прасе на борда им. А вместо това ние избягахме, защото Бриг беше начело. Соркор трябваше да поведе сражение, което се падаше на мен. И всички на борда го знаят. И последният роб на борда на този кораб умее да говори. Където и да ги сваля, всички те ще разказват как капитан Кенит побягнал от патрулния кораб на сатрапа. Не мога да допусна това. — Със замислен глас той отбеляза: — Бих могъл да ги издавя.
Уинтроу слушаше мълчаливо. Това не беше ласкавият пират, който бе ухажвал кораба му с екстравагантни думи, нито сдържаният капитан. Сега говореше човекът, намиращ се под тази фасада, разкрит от болка и изтощение.
Това разкритие накара Уинтроу да осъзнае собствената си уязвимост. Кенит не би допуснал съществуването на човек, който е видял същинския му образ. Точно сега пиратът не осъзнаваше колко разкрива, но ако по-късно си спомнеше… Юношата се чувстваше като мишле, приковано от змийски поглед: стига да останеше неподвижен, имаше шанс да избяга.
Ръката на пирата се отпусна. Кенит изви глава и очите му започнаха да се затварят.
Точно когато Уинтроу започваше да вярва, че ще успее да избяга, вратата на каютата се отвори. Влезе Ета. Погледът ѝ веднага се насочи към кревата.
— Какво си му направил? — попита тя, докато се приближаваше. — Той защо лежи така?
Уинтроу повдигна пръст към устните си. Жената се намръщи, но въпреки това кимна. След това отново раздвижи глава, за да му покаже да се оттегли в ъгъла на стаята. Раздразнението ѝ от липсата на припряност, с която момчето се подчини, беше видимо. То бавно отпусна ръката на разбойника върху юргана и внимателно се надигна, за да не разклаща леглото.
Напразно. Докато Уинтроу се изправяше, капитанът каза:
— Ще отрежеш крака ми днес.
Ета възкликна ужасено, а Уинтроу бавно се обърна към лежащия. Кенит не бе отворил очи, но бе повдигнал дългопръстата си ръка, насочена право към него.
— Събери каквито инструменти имаш и ела. Ще трябва да се оправяме с онова, което е налично. По един или друг начин възнамерявам да сложа край.
— Слушам — съгласи се Уинтроу и бързо се отправи към вратата. Със същата бързина Ета му препречи пътя. Насреща му застанаха тъмни очи, безмилостни като погледа на ястреб. Юношата отметна глава, готов за поредния сблъсък. Вместо това той различи върху лицето ѝ нещо, наподобяващо облекчение.