Корабът бе спуснал котва в някакво безименно заливче, разположено в също тъй безименен и дори липсващ върху картите остров. По-рано Уинтроу бе посетил Бриг, за да се осведоми още веднъж за сандъчето с лекарства и момента на пристигане в Биволския залив. И двата отговора го бяха разочаровали. Лековете така и не бяха открити, а без предводителството на Мариета Бриг не можеше да достигне Биволския залив, тъй като не знаеше пътя. Този отговор бе обезкуражил Уинтроу, но не и изненадал.
Настоящата позиция на Бриг представляваше голяма стъпка за него. Само допреди няколко дни той беше бил обикновен моряк. Той не умееше да разчита карти и да използва навигационни уреди. По тази причина възнамеряваше да открие някое безопасно място, където да спусне котва и да изчака иди Мариета да се появи, или Кенит да се възстанови. И когато Уинтроу смаяно бе попитал дали са изгубени, Бриг отвърна, че човек може да знае къде се намира, но пак да няма представа за безопасния маршрут до някое друго място. Острият гняв в гласа на младия моряк бе предупредил Уинтроу да мълчи. Нямаше смисъл бившите роби да узнават за ситуацията. Това само би предоставило прекрасна възможност за Са’Адар.
Дори и в този момент жрецът се навърташе край тях. Той не бе предложил помощта си, а Уинтроу не я беше искал. И без това бродещите свещеници най-често биваха съдии и посредници, а не лечители и учени. Юношата винаги бе почитал знанията и мъдростта на този орден, ала в същото време се бе смущавал от мисълта, че един човек има право да съди друг. Далеч не го облекчаваше усещането, че понастоящем тази преценка е насочена към него. Всеки път, когато усетеше погледа на Са’Адар върху себе си, Уинтроу биваше споходен от смразяващото чувство, че свещеникът го намира за недостоен.
Възрастният жрец стоеше неподвижно, със скръстени ръце. Двама от задрасканите лица стояха край него и той тихо разговаряше с тях.
Уинтроу прогони мисълта, отчитаща присъствието им. Щом Са’Адар отказваше да помогне, присъствието му преставаше да притежава значение. Затова при изправянето си момчето се приближи не към него, а към фигурата. Вивачия го погледна неспокойно.
— Ще дам най-доброто от себе си — рече тя, изпреварвайки думите му. — Но ти трябва да знаеш, че между мен и него не съществува кръвна връзка, той не е наш роднина. И не е бил на борда достатъчно дълго, за да го опозная. — Вивачия сведе поглед. — Няма да мога да ти помогна особено.
Младежът се приведе ниско, за да докосне дланта ѝ.
— Тогава ми дай силата си. Това истински ще ми помогне.
Ръцете им се докоснаха, в потвърждение и укрепване на странната връзка, установила се между двамата. Този допир наистина му даде сила. В отговор на осъзнаването му Вивачия се усмихна. Това не беше израз на щастие, нито знак, че между двама им вече не съществува напрежение, а символ на споделената им решителност. Те може и да бяха обградени от заплаха, може и да изпитваха съмнения дори едни към друг, но пак се изправяха срещу предизвикателството заедно.
Уинтроу повдигна лице към морския вятър и отправи молитва към Са. Приключил с приготовленията на духа си, юношата се обърна, за да пристъпи към задачата. Той си пое дълбок дъх. Дълбоко в себе си усещаше присъствието на Вивачия.
Кенит лежеше немощно върху палубата. Дори от разстояние Уинтроу усещаше миризмата на бренди, лъхаща от него. По-рано Ета бе приседнала край главата на своя любим и търпеливо бе повдигала чаша към лицето му, съумявайки да го накара да изпие повече от желаното. Личеше, че капитанът умее да носи — той беше отпуснат, но не и припаднал.
Лично Ета бе посочила хората, които да го държат по време на ампутацията. Изборът ѝ изненада Уинтроу: трима от въпросните бяха роби, сред които имаше и едно задраскано лице. Бившите пленници изглеждаха смутени, но в същото време решителни.
Недалеч от тях се бяха струпали зяпачи. Това беше първото нещо, с което Уинтроу трябваше да се оправи. Със спокоен, но ясен глас момчето нареди:
— Само онези, които са били призовани, да останат тук. Останалите да се отдръпнат, трябва ми пространство.
Уинтроу не изчака да се убеди, че те са го послушали. Зърването на евентуално тяхно неподчинение само би допринесло за унижението му. Освен това той бе сигурен, че Ета не би пропуснала да потвърди нареждането му.
Затова той коленичи край Кенит. Щеше да му е неудобно да работи над лежащия направо върху палубата, но това неудобство биваше компенсирано от помощта, която Вивачия можеше да окаже.