Са’Адар се обърна към онези, струпани на средната палуба.
— Чухте ли, братя мои? Някой от вас намирал ли е подобно сандъче? Ако е така, то нека го донесе. Не заради мен, разбира се, а заради нашия благодетел, заради капитан Кенит. Нека да му покажем, че ние умеем да проявяваме добро към онези, които са ни сторили добро.
Това беше толкова престорено… Уинтроу очакваше, че Ета ще го посече на място. Но тя изчакваше с необичайно търпелив вид.
Лежащият Кенит изрече съвсем тихо:
— Тя знае, че може да почака. Тя обича да убива бавно, в уединение.
Уинтроу сепнато погледна към пирата, ала той все така изглеждаше да лежи почти в несвяст; лицето му бе отпуснато. Лека усмивка потрепваше върху устните му.
Юношата доближи два пръста до гърлото му. Пулсът се усещаше равномерен и ясен, но кожата пламтеше от треска.
— Капитан Кенит? — тихо попита той.
— Това ли е? — долетя гласът на жена. Бившите роби пристъпиха встрани, за да ѝ направят път. Уинтроу се изправи. Робинята наистина носеше лекарското сандъче. Капакът му бе строшен, но въпреки това младежът веднага го разпозна.
Момчето не пристъпи напред, а изчака жената да го донесе пред Ета. Това беше битка между нея и Са’Адар; Уинтроу си беше навлякъл достатъчно от злобата му.
Ета сведе очи, за да погледне в кутията, оставена пред нозете ѝ. Тя не си направи труда да се привежда, а отново подири погледа на Са’Адар. И изсумтя презрително.
— Аз не обичам игричките — тихо рече тя. — Но когато бъда принудена да играя, винаги се уверявам, че ще победя.
Погледите им останаха вкопчени. Никой от двамата нямаше намерение да отстъпва. Страните на жената трепнаха, раздвижени от озъбването.
— Сега разкарай отрепките си от палубата. Вървете в трюма и затворете капаците след себе си. Точно сега не искам нито да ви виждам, нито да ви чувам или да търпя смрадта ви. И ако наистина си толкова мъдър, колкото се изкарваш, това ще е последният път, в който ще си привлякъл вниманието ми. Разбра ли?
Пред очите на Уинтроу възрастният жрец допусна грешка. Той отметна глава, макар че дори и тогава ръстът му отстъпваше пред този на Ета. С хладно веселие в гласа Са’Адар попита:
— Да разбирам ли, че ти, а не Бриг, командваш на борда на този кораб?
Ако между Бриг и Ета бе съществувало някакво съперничество, този му ход щеше да се е проявил като ловък. Но младият пират само отметна глава в шумен смях, а ножът на Ета за трети път полетя към гърдите на свещеника. Този път той извика и залитна назад: раната бе по-дълбока.
Жрецът притисна длан към окървавените си гърди. Ета се усмихна мрачно:
— Според мен всички разбираме, че аз командвам теб.
Един от задрасканите лица гневно пристъпи напред. Ножът се стрелна към него; робът се стовари на колене, сграбчил корема си. Вивачия извика задавено заради поредната кръв, пролята върху палубата. Нейният възклик се примеси с израза на ужас, долетял от освободените роби. Чувството, което изразяваха тези прояви, бе усетено от Уинтроу с далеч по-голяма острота. И въпреки това той не можеше да откъсне очи от случващото се. Са’Адар потърси закрила зад другия си телохранител, който на свой ред бе започнал да отстъпва от въоръжената жена. Никой от останалите роби не понечи да защити свещеника: те се дистанцираха от него.
— Едно нещо да е ясно! — отекнаха думите на Ета, звънки като отклика на наковалня. С окървавения нож тя съумя да впримчи в размах целия кораб, а също и всяко обърнато към нея лице, без значение дали татуирано. — Няма да търпя хора, които заплашват спокойствието и добруването на капитан Кенит. Ако не искате да си имате работа с мен, съветвам ви по никакъв начин да не ми давате основания. — Сега тя продължи по-тихо. — Нещо, което е съвсем просто. Сега се махайте.
Този път бившите роби изчезнаха в трюма като оттичаща се вода. Само след мигове на палубата останаха единствено пиратите и онези от робите, които Ета бе избрала да удържат любимия ѝ.
Въпросните избраници я наблюдаваха със смесица от почит и ужас. Уинтроу подозираше, че те окончателно са преминали на нейна страна и са готови да я следват навсякъде. Оставаше единствено да се види точно колко ожесточен враг бе придобила тя в лицето на Са’Адар.
Ета пое обратно, при което погледът ѝ срещна този на Уинтроу. Станалото току-що бе целяло да респектира не само Са’Адар, но и него. Ако Кенит умреше в ръцете му, мъстта на Ета щеше да бъде страховита. Той бавно си пое дъх, докато тя се приближаваше към него, понесла сандъчето.