Юношата го взе мълчаливо, постави го върху дъските и умело започна да преглежда съдържанието му. Част от него липсваше, но по-голямата беше налице. С огромно облекчение той откри плод от куази, съхранен в спирт. Той си помисли с горчилка, че баща му не си беше направил труда да заръча използването на това лекарство за него. Тази мисъл бе последвана от друга: ако плодът бе използван тогава, при отрязването на пръста, сега Уинтроу нямаше да разполага с него. Затова той сви рамене в отговор на прищевките на съдбата и се зае да подрежда новите си инструменти. Кухненските ножове юношата постави настрана, заменяйки ги с далеч по-подходящите скалпели. Последва ги трион за кости. Три игли се сдобиха с нишка, изплетена от собствените Кенитови кичури. Импровизираният конец леко се нагъна във формата на къдриците, към които бе принадлежал. Накрая Уинтроу прибави кожен ремък с пръстени, с който да пристегне крайника.
Това беше всичко. Той погледна за последен път към приготвените инструменти, сетне повдигна очи към Ета.
— Бих искал да се помолим. Няколко мига биха могли да се отразят добре на всички ни.
— Започвай операцията — сухо нареди тя и отново стисна устни. Цялото ѝ лице изглеждаше сковано.
— Обездвижете го — каза Уинтроу в отговор, обръщайки се към робите. И неговият глас прозвуча грубо. Интересно дали и неговото лице беше пребледняло като нейното? Презрението, с което жената се отнасяше към него, породи приплам на гняв. Юношата се постара да го превърне в решителност.
Ета коленичи край главата на любимия си, но не го докосна. Двама мъже хванаха здравия му крак и го притиснаха към палубата. Още двама щяха да отговарят за ръцете. Бриг се опита да хване главата на Кенит, ала капитанът я изтръгна от захвата му и повдигна глава, втренчвайки се в Уинтроу.
— Сега ли? — попита той, гневен и раздразнен, с разширени очи. — Сега ли?
— Да — отвърна момчето. — Приготви се.
Подир това то се обърна към Бриг.
— Дръж главата му здраво. Сложи длани на челото му и го притисни към палубата с цялата си тежест. Колкото по-малко се мята, толкова по-добре.
Кенит сам отпусна глава и затвори очи. Уинтроу отметна одеялото, покривало чукана, при което лъхна зловоние: само в течение на няколко часа от последния преглед раната бе съумяла да се влоши допълнително. Гнойният оток бе изопнал кожата болезнено. Плътта бе придобила сиво-синкав оттенък.
Най-добре да започне сега, докато все още му оставаше смелост. Той се постара да не мисли, че собственият му живот е обвързан с успеха на тази операция. Не мислеше и за болката на Кенит, докато пристягаше ремъците — трябваше да се съсредоточи върху качеството на работата си. Болката не беше от значение.
Последния път, когато Уинтроу бе наблюдавал подобна манипулация, бе го обгръщала атмосфера на спокойствие. Сред запалени свещи и благовония Са’Парт се бе подготвил с молитва и напеви. Тук единствената молитва бе произнесена от мисълта на юношата. Са, дари ме с милостта си, дай ми от силата си. За милост той молеше по време на вдишване, а за сила апелираше с издишването. Това редуване успокои разтуптяното му сърце. Умът му се изясни; тази острота се предаде и на сетивата му. Едва след миг той осъзна, че Вивачия се е сляла с него, по-дълбоко от който и да е друг път. Чрез нея той усещаше Кенит, макар и смътно.
С любопитство юношата изследва тази странна връзка. Струваше му се, че съвсем глухо долавя нещата, които тя изрича към Кенит. Тя го напътстваше към смелост, обещаваше, че ще му помага. За момент Уинтроу бе споходен от ревност и изгуби съсредоточението си.
Милост и сила, напомни му корабът. Той възобнови ритмичността, прокара кожения ремък през халките и пристегна бедрото.
Кенит изрева от болка. Макар и притиснат от петима, той пак успя да отлепи гръб от палубата. Засъхналата кора върху раната се разкъса; от нея се изляха течности, чието зловоние веднага започна да отравя въздуха. С вик Ета се хвърли върху гърдите на Кенит, за да го задържи.
Недостигът на дъх сложи край на вика; настъпилата тишина бе ужасяваща.
— Хайде, режи, да те вземат мътните! — изпищя Ета. — Приключвай!
Уинтроу бе застинал на колене, парализиран от изблика на агония. Усещането го бе обгърнало като ледена вълна, шокиращо с настойчивостта и дълбочината си. Остротата на изпитваното от ранения нахлу през връзката между кораба и Уинтроу, карайки юношата да изгуби същината си. Той можеше само глупаво да се взира в курвата и да се чуди защо тя му причинява това.