Той стисна зъби и се зае да нанася лекарството равномерно върху раната. Внезапното изчезване на болката донесе със себе си смайване. Едва при изчезването ѝ той осъзна количествата мъчение, преливащи извън удържащото старание на Вивачия. Нейното облекчение се смесваше с това на пациента.
Уинтроу се опита да си припомни всичко, което бе сторил Са’Парт по време на своята ампутация. Целителят бе привързал краищата на кървящите артерии, бе ги нагънал, за да ги запуши. Юношата се постара да стори точно това. Той се чувстваше уморен и объркан. Искаше просто да се махне от кървавата гледка. В момента му се искаше единствено да избяга, да се свие някъде и да подири укритието на забравата. Въпреки това той си наложи да продължи.
Със свободната кожа той покри раната. Наложи се да поиска от Ета да изтръгне още коса и да му приготви игли. Кенит лежеше неподвижно, дишащ шумно. Мъжете започнаха да отпускат захвата си, но Уинтроу ги спря.
— Не го пускайте още. Ако той започне да се мята по време на зашиването, може да разкъса кожата.
Парчето не покриваше съвсем чисто; наложи се Уинтроу да опъва кожата на някои места. След като приключи с това, той обгърна новата рана с бинтове и над тях пристегна копринени превръзки. Въпреки това кръвта продължаваше да попива, без да обръща внимание на слоевете.
Най-сетне, приключил, младият жрец отново обърса ръце в робата си и посегна да освободи ремъка. Почти веднага след отделянето му превръзките започнаха да червенеят още по-бързо. При тази гледка на Уинтроу му идеше да изреве от нерви. Колко кръв имаше този човек? Как можеше той да е изгубил толкова, а въпреки това да остава вкопчен в живота? Момчето се зае да прибави още ивици плат, като през цялото време сърцето му трепереше от ужас.
— Готов съм. Местете го.
Ета повдигна глава от гърдите на пирата, с пребледняло лице. За момента, в който погледът ѝ попадна на отрязаното парче, мъката накара устата ѝ да трепне. С видимо усилие жената се овладя.
— Донесете носилката — обърна се тя към мъжете. В очите ѝ все още блестяха сълзи.
Пренасянето премина напрегнато. Първо трябваше да преодолеят стълбицата на носовата палуба. След това ги предизвикаха тесните коридори на офицерските помещения. Всеки път, когато дръжките на носилката се удареха в някоя от стените и Кенит се раздвижеше, Ета настръхваше.
Докато го пренасяха върху кревата на най-сетне достигнатата каюта, Кенит отвори очи за момент и избълнува:
— Моля те, моля те, ще бъда добър, обещавам. Вече ще слушам.
Ета се навъси тъй мрачно, че всички останали побързаха да сведат очи. Уинтроу бе сигурен, че никой от тях няма да спомене за избълнуваните думи.
Вече отпуснат върху леглото, Кенит отново се успокои. Моряците и робите побързаха да напуснат каютата.
Уинтроу не ги последва веднага. Под навъсения поглед на Ета той измери пулса на болния — най-напред върху китката, сетне в шията. Подир това той се приведе към пирата и се опита да му вдъхне увереност: допря лепкавите си пръсти върху лицето на Кенит и отправи молитва към Са. През това време Ета се зае да поставя чисти кърпи под превързания чукан.
— Сега какво? — глухо попита тя, когато Уинтроу се отдръпна.
— Сега ще чакаме и ще се молим — отвърна момчето. — Това е всичко, което е по силите ни.
Жената изсумтя презрително и протегна ръка към вратата. Уинтроу излезе.
Палубата ѝ изглеждаше отвратително. Попилата в нея кръв се усещаше като бреме.
Вивачия бе притворила очи, за да процежда блясъка на залязващото слънце. Тя усещаше Кенит в каютата му, усещаше бавното изтичане на кръвта му. Лекарството бе удавило болката, ала нейната заплаха продължаваше да се усеща загатната. Всяко вдишване я приближаваше. Макар че Вивачия все още не усещаше агонията, тя можеше да долови огромните ѝ мащаби. Това я караше да я очаква с отвращение.
Уинтроу сновеше сред палубата, за да прибере и почисти. С едно неизползвано парче превръзка той почисти ножовете и иглите, а триона попи внимателно. Той се възползва от прибирането, за да подреди сандъчето. Ръцете и лицето си той бе измил от кръвта, ала робата му все още оставаше подгизнала от червенина.
Той обърса шишенцето с лечебен плод и провери съдържанието.
— Не е останало много — промърмори той. — Но това е без значение. Съмнявам се, че Кенит ще доживее да изпита нужда от остатъчното съдържание.
Уинтроу прибра и нея в сандъчето, след което се обърна към парчето крак. Със стиснати зъби юношата се приведе и го взе. То представляваше отрязано коляно, необичайно леко в ръцете му.