— Струва ми се, че върша нещо нечисто — обърна се Уинтроу към Вивачия. Въпреки това той се доближи до борда и хвърли парчето.
В следващия миг той отскочи назад с вик, защото главата на белезникавата змия разкъса морската повърхност и налапа парчето още по време на полета му. Със същата бързина чудовището изчезна.
Треперещият Уинтроу отново се приближи до перилото и се вкопчи. Той остана там, загледан в дълбината, дирещ да зърне някакво издайническо раздвижване.
— Откъде е знаело? — дрезгаво изрече той. — Чудовището изчакваше, то изяде парчето още във въздуха. Откъде е знаело?
Преди Вивачия да успее да отговори, момчето продължи.
— Аз мислех, че моряците са го прогонили. Какво иска то, защо ни следи?
— То чува двама ни с теб. — Гласът на Вивачия бе тих, предназначен единствено за него. Бившите роби бяха започнали да излизат на палубата, но никой не се приближаваше до носа. Змията бе изникнала и изчезнала тъй бързо и безшумно, че появата ѝ бе останала незабелязана. — Не зная как и не мисля, че то разбира изцяло какво мислим, но все пак разбира достатъчно. Що се отнася до това какво иска, ти току-що му го даде. То иска да бъде нахранено, нищо повече.
— Може би трябва сам да се хвърля в челюстите му. Да спестя на Ета труда.
Той говореше шеговито, ала изреченото криеше неподправено отчаяние.
— Ти изричаш неговата мисъл, а не своята. То иска от теб храна. Вярва, че ние му дължим прехрана, и не се свени да ти внушава да го нахраниш със собствената си плът. Не се вслушвай.
— А ти откъде знаеш какво то мисли и иска? — Изоставил работата си, Уинтроу се приближи до фигурата. Вивачия се обърна към него. Умората, изникнала върху лицето му, го караше да изглежда по-зрял. Тя не бе сигурна колко точно да разкрие пред него; в крайна сметка реши, че не би имало смисъл да укрива. Така или иначе щеше да настъпи момент, в който той щеше да узнае.
— С него сме близки — рече тя и сви рамене в отговор на смаяния поглед. — Така го усещам. Връзката не е толкова силна, колкото тази между нас, но е неоспорима.
— Това е нелепо.
Вивачия отново сви рамене, сетне рязко промени темата.
— Трябва да престанеш да вярваш, че Кенит ще умре.
— Защо? Да не искаш да ми кажеш, че той също е роднина и че умее да усеща мислите ми?
В думите му се долавяше горчилка. Ревност? Тя се опита да не извлича доволство от тази проява, но все пак не можа да се въздържи да не го подразни.
— Твоите мисли? Не. Тях той не може да усети. Той усеща мен. Той се обръща към мен, а аз към него. Двамата усещаме присъствието си. Далечно, разбира се. Аз не съм го познавала достатъчно дълго, за да усетя връзката по-силно. Кръвта, която той проля върху палубата, създава връзка по начин, който не мога да обясня. Кръвта е памет. И когато твоите мисли влизат в съприкосновение с моите, те също докосват и мислите на Кенит. Аз се старая да не допускам страховете ти до него, ала това изисква от мен усилие.
— Ти си свързана с него? — бавно запита Уинтроу.
— Ти ме помоли да му помогна. Помоли ме да му дам сила. Нима си очаквал, че бих могла да сторя това, без да осъществя връзка с него? — попита тя. Чувстваше се възмутена от неодобрението му.
— Явно не съм се замислял за този аспект — неохотно отвърна момчето. — И сега ли го усещаш?
Вивачия се замисли. И леко се усмихна.
— Да, по-силно и по-ясно. — В следващия момент усмивката напусна лицето ѝ. — Може би това се дължи на отслабването му. Мисля, че той вече няма сили да се държи отделен от мен.
Фигурата отново се съсредоточи върху Уинтроу.
— Твоята вяра в смъртта му е като тегнещо проклятие. Трябва да промениш увереността си и да повярваш, че той ще оцелее. Неговото тяло силно се вслушва в ума му. Дай му от силата си.
— Ще опитам — промърмори юношата. — Макар да ми е трудно да се убеждавам в нещо, което смятам за лъжа.
— Уинтроу… — с укор изрече тя.
— Да, разбрах.
Той отпусна ръце върху перилото и се загледа в хоризонта. Пролетният ден бавно се превръщаше в здрач. Цветът на небето потъмняваше, за да се слее с по-тъмния син оттенък на водите. Вече бе трудно да се направи разлика между море и небе.
Уинтроу бавно започна да се оттегля в себе си, да отделя вниманието си от съзираното, докато очите му не се затвориха сами, ненужни. Дишането му стана равномерно и дълбоко, почти спокойно. В любопитството си Вивачия се обърна към връзката, която ги обединяваше, опитвайки се да разчете мислите и чувствата му, без да го притеснява с присъствието си.
Той веднага усети раздвижването ѝ. Ала вместо да реагира с раздразнение на това нахлуване, Уинтроу я приветства. Сега тя можеше да проследи цялото движение на мислите му. Са се проявява във всеки живот, всеки живот е проява на Са. Тя веднага разбра, че Уинтроу е избрал думи, в които вярва с цялата си същина. Той вече не се съсредоточаваше върху здравето на Кенит. Вместо това той изтъкваше, че докато Кенит е все още жив, неговият живот му е даден от Са и споделя вечността на Бога. Нямаше край, обещаваха думите му. Животът не свършваше. Тя откри, че споделя увереността му. Нямаше окончателна чернота и край на съществуването, от които да се страхува. Имаше промени и осакатявания, ала тези неща също бяха част от живота: промяната бе неговата същина. Никой не биваше да противостои на промяната.