Вивачия се обърна към Кенит, споделяйки тази мисъл с него. Животът продължаваше. Загубата на един крак не беше край, а само част от пътя. Докато животът все още пулсираше в гърдите, съществуваха всякакви възможности. Кенит не биваше да се страхува. Той можеше да се отпусне. Всичко щеше да бъде наред. Сега той можеше да си почива. Просто да почива.
Тя почувства топлотата на благодарността му. Напрегнатите мускули на лицето и гърба му се отпуснаха. Кенит си пое дълбок дъх и бавно го изпусна.
Но следващ дъх той не пое.
Глава пета
Живият кораб Офелия
Приключила смяната си, Алтея бе свободна. Тя бе уморена, ала умората беше приятна. Пролетната вечер бе почти спокойна. По това време на годината подобни вечери бяха рядкост, затова младата жена ѝ се беше насладила пълноценно. Пък и самата Офелия също, беше в отлично настроение. Живият кораб бе облекчил работата на своите моряци, уверено плавайки на север. Старият съд пътуваше към дома с трюмове, преливащи от товар.
Вятърът, който правеше компания на свечеряването, бе по-скоро нежен, ала платната на Офелия улавяха и последния му дъх. С лекота тя се носеше сред вълните. Алтея стоеше облегната край носа, загледана в залеза край левия борд. Само няколко дни я деляха от завръщането.
— Смесени чувства? — възторжено изхихика Офелия и я стрелна с поглед над голото си рамо.
— И сама знаеш отговора — каза Алтея. — Действително е така. В живота ми не е останало нищо смислено…
Тя се зае да изброява връхлетелите я обърквания.
— Аз се намирам на борда на жив кораб като негов заместник-капитан, най-високият пост, за който един обикновен моряк може да си мечтае. Капитан Тенира обеща да ми даде удостоверение в края на пътуването. С това доказателство за способностите си ще мога да изискам от Кайл да удържи на думата си и да ми върне кораба. А въпреки това се чувствам гузна. Ти направи всичко толкова лесно. На борда на Жътвар аз работех три пъти по-усилено. Не ми се струва справедливо.
— Веднага бих могла да ти създам затруднения, щом това толкова те измъчва — пошегува се Офелия. — Бих могла да се наклоня, да започна да пропускам вода или…
— Ти не би сторила това — уверено отвърна Алтея. — Прекалено горда си от начина, по който плаваш. Освен това аз не искам работата ми да стане по-трудна. Нито съжалявам за месеците, които прекарах като юнга. Те поне ми позволиха да докажа пред себе си, че съм способна да издържа. Показаха ми страна на моряшкия живот, която по-рано не бях познавала. Само по себе си това време не беше изгубено. Но проблемът е, че то беше време, което прекарах далеч от Вивачия. Изгубено завинаги време.
Гласът на девойката затихна.
— Това наистина е много тъжно, мила — със загрижен глас рече Офелия. А следващите ѝ думи съдържаха сарказъм. — На всяка цена трябва да изгубиш още повече време, съжалявайки. Ти не си такава, Алтея. Гледай напред, а не към миналото. Изправи курса си и продължи. Размислите няма да изменят изминалите пътувания.
— Зная — тъжно се засмя Алтея. — Зная, че в момента не постъпвам правилно. Просто ми се струва странно, че всичко се подрежда тъй лесно и приятно. Прекрасен кораб, енергичен екипаж, добър капитан…
— Много красив първи помощник — вметна Офелия.
— Така е — веднага призна Алтея. — Оценявам всичко, което Граг стори за мен. Зная, че той приветства възможността да се върне към книгите, но за него сигурно е досадно да се преструва на болен, за да имам оправдание да го заменя. Имам много причини да изпитвам благодарност към него.
— Така ли? Ти по нищо не си му показала, че изпитваш тази благодарност.
За пръв път от началото на разговора им в гласа на фигурата се долавяше хладина.
— Офелия… — простена младата жена. — Моля те, нека не започваме отново. Нима искаш от мен да се преструвам, че изпитвам чувства, които не съществуват?