Не, той вече не можеше да я нарича така: тя с нищо не му отстъпваше. А предвид всичко онова, показано му от допира, тя може би и го превъзхождаше.
В следващия миг момчето вече се изправяше на крака. То разкъса ризата си, омота я около ръцете си и отново се приближи до пръта. Този път можеше да разчете разсъдъчност в огромните златисти очи.
Уинтроу сграбчи пръта и отново напрегна. Беше по-трудно, защото покриващата метала субстанция го правеше хлъзгав, дори и за обвитите с плат ръце. Едва на третия опит прътът се раздвижи.
В момента, в който долният край излезе от жлеба, морската змия тласна тялото си напред и избута решетката с лекота. Уинтроу отхвърча встрани, изблъскан. Гъстата слуз, покриваща тялото му, го опари. Той извика от болка. Пред очите му платненият панталон се разпадаше.
— Долу няма вода! — извика юношата с глас и с мисъл. — Само скали. Ще се убиеш.
Смъртта е за предпочитане.
Тя продължаваше да се изнизва край него, разтягаща част по част дължината на тялото си. Това беше отчаяна постъпка. Тя не беше сигурна дали бягството ще ѝ донесе свобода или смърт. Но знаеше, че е оставила пленничеството зад себе си.
Така е. Съжалявам, че те нараних смъртоносно.
— Всичко е наред — промълви Уинтроу. Той дори не беше сигурен, че е мъртъв: той се намираше извън себе си. Не. Той беше надраснал себе си. Това напомняше състоянията на транс в манастира, в които бе изработвал своите витражи, но настоящото усещане бе много по-мащабно. Болката на прогорената кожа се усещаше съвсем леко, като нещо незначително. Сега разбирам, въздъхна той. През цялото време ти си присъствала в творбите ми: змиите и драконите. Как си знаела, че ще дойда при теб?
Ти откъде знаеше да дойдеш при мен? — почуди се тя в отговор. Но не го дочака, а изтласка тялото си навън.
Уинтроу се напрегна, опасяващ се, че ще чуе как тежкото тяло се размазва върху пясъка. Но нейната дължина я спаси. Предната част на туловището си женската спусна, докато все още оставаше вклинена в пещерата. Веднъж докоснала земя, тя спусна задната част на тялото си.
Странно: Уинтроу вече не я докосваше, но продължаваше да я усеща ясно. Жежкото слънце я пареше. Пясъкът лепнеше по нея. Тя се претърколи безпомощно върху скалите, изхабила силата си. Нейните мускули се нуждаеха от обгръщаща вода, която да подема тежестта ѝ; хрилете не бяха способни да извличат живителен дъх от въздуха. Приливът леко докосваше корема ѝ, без да я залива — това не беше достатъчно. След всички тези усилия тя щеше да умре на плажа. Да се превърне в храна за раците и чайките.
С Уинтроу се случваше нещо. Цялото му тяло реагираше. Очите му подпухваха, почти невиждащи, дъхът му се движеше трудно. От очите и носа му се стичаха секрети, кожата му пламтеше. Въпреки това той се изправяше и се приближаваше към изхода на пещерата. Парче от разкъсаната му риза все още обвиваше едната му ръка.
На плажа под себе си той виждаше златнозеленото тяло на змията, съсухряно от жегата. Той възнамеряваше да слезе при нея.
Този път тясната пътека съумя да прояви коварството си: юношата не успя да довърши третата си крачка, а полетя надолу. Мекото тяло на змията спря падането му, но донесе със себе си усещането за вряща мазнина. Уинтроу изпищя от болка. Тя беше прекалено мащабна, за да бъде позната от неговото съзнание, а субстанцията, покриваща кожата ѝ, разяждаше неговата.
Юношата се претърколи встрани, върху камъните. Една вълна колебливо облиза лицето му и избяга. Хладният допир на водата бе благословия, нейната соленост представляваше проклятие за оголената му плът.
Обилието.
Целият копнеж, достижим за едно безсмъртно сърце, се съдържаше в тази единствена дума.
Вълната бе навлажнила ризата, омотана около протегнатата ръка на Уинтроу. Разкъсаният плат бе напоен с морска вода. Юношата започна да пълзи към нея. Светът бе толкова неясен, а в същото време следобедното слънце печеше ожесточено върху него. Или може би върху нея.
Той успя да освободи ръката си и да хвърли парцала върху едното ѝ хрило. Парчето риза изглеждаше незначително край главата ѝ.
И все пак ме облекчава. Всички ние ти благодарим.
— Ние? — Уинтроу изрече това гласно, макар да не смяташе, че тя реагира на думите му.
Останалите от моя вид. Аз съм последната, която може да ги спаси. Аз съм Помнеща. Аз съм една от Онези, които си спомнят. Заради изминалото време вече може да е твърде късно. Ала ако не съм закъсняла и успея да ги спася, ние винаги ще те помним. Нека това бъде утеха за тебе, създание с миг живот.