— Уинтроу. Казвам се Уинтроу.
Следващата достигнала ги вълна напредна малко повече. Женската немощно потрепна в отговор и успя да се изтласка по-близо до водата. Но пак не беше достатъчно. Дали ако Уинтроу се отдалечеше достатъчно от нея, щеше да престане да споделя болката ѝ? И неговата собствена болка му беше предостатъчна. Но това му се струваше прекомерно усилие.
Той остана да лежи и да очаква някоя от вълните да го повдигне, за да може да доплува при себеподобните си.
При първия писък Кенит застина.
— Какво беше това?
Звукът бе прозвучал със странно ехо.
— Не зная — смутено отвърна Ета и бързо се огледа. В този момент тя се чувстваше незащитена. Пътеката и лесът бяха останали далеч зад тях; тук имаше единствено пясък, скали, безкрайно море и жарко слънце. На хоризонта тъмнееха облаци, вятърът донасяше миризмата на дъжд.
Тя не бе сигурна от какво точно се страхува, ала знаеше със сигурност, че няма къде да се укрие. А никаква заплаха не се виждаше — нищо, на което да припише писъка.
Последва заплашителна тишина.
— Какво ще правим? — продължи жената.
Бледите очи на Кенит оглеждаха плажа във всички посоки и се повдигнаха към платото над тях. Той също не видя нищо.
— Ще продължим към скалата… — поде пиратът, но не довърши.
Ета проследи погледа му — и видя създание, което със сигурност не бе се намирало там. Със сигурност. Край него не се виждаха места, където би могло да се укрива.
Предната част на изникналото от нищото създание бе висока колкото Кенит, но продължаваше в тлъсто туловище, напомнящо плужек. Под погледа ѝ то раздвижи крайници — гъвкаво грациозни, с дълги ципести пръсти. Тялото, сиво-зелено и влажно, бе обгърнато с бледожълт плащ. Рибешките очи се взираха в тях заплашително.
— Назад! — обяви създанието. — Вървете си! Тя е наша!
В съскавия глас също се долавяше заплаха. Дори самата миризма на съществото ужасяваше, макар Ета да не можеше да посочи защо. Във всеки случай тя знаеше, че би желала да се махне колкото се може по-бързо. Това създание наистина изглеждаше Чуждо.
Тя сграбчи Кенит за ръката и умоляващо я задърпа:
— Да си вървим…
Със същия успех би се опитала да поведе със себе си статуя.
— Успокой се, Ета. Изслушай ме. Това е магия, внушение. Той се опитва да ти внуши страх. Не му позволявай. Той не е толкова страховит. — С усмивка на превъзходство пиратът потупа талисмана на китката си. — На мен той не може да влияе. Довери ми се.
Ета се опита да се вслуша в думите му, но не можеше. Вятърът продължаваше да донася миризмата на съществото до нея: миризма, която тя инстинктивно разпознаваше. Мъртва, разлагаща се човешка плът. Вонята я отвращаваше, самият му вид я отвращаваше. Тя се чувстваше осквернена под този студенокръвен поглед.
— Моля те — повтори тя към Кенит.
Ала любимият ѝ вече се бе втренчил в Чуждия и беше престанал да ѝ обръща внимание. С изненадваща сила той се освободи от ръката ѝ — просто необходимата за отърсване сила. Тя бе свободна да бяга, стига да поискаше.
Ета не го стори. Макар сама да не осъзнаваше как, тя успя да устои на желанието си да побегне. Може би тя попадаше под влиянието на Кенитовата невъзмутимост: с дързост, която ѝ се струваше немислима, нейният любим направи първата крачка. Съществото се издигна още по-високо, гърчещо сегментираните си като червеи крайници.
— Назад! — кресна създанието.
Кенит се усмихна и сви рамене.
— Ела — каза ѝ той и я поведе обратно към гората. Ета цялата потръпна от облекчение: най-сетне двамата поемаха назад.
Тя побърза да се изравни със спътника си. Пиратът често поглеждаше назад, а Ета оставаше загледана в краката си: тя не можеше да понесе да поглежда Чуждия. Тя дори се притисна близо до любимия си, на което Кенит не се възпротиви.
Но неочаквано той спря и усмихнато се обърна към нея.
— Тъй. Вече знаем. И ще го изпреварим.
Жената се престраши да погледне през рамо. Създанието трескаво пълзеше по пясъка, но напук на цялата си настойчивост напредваше бавно.
Самият вид на създанието бе достатъчен, за да я облее с противната воня. Ета затрепери.
— Престани да се боиш — нареди Кенит. Сякаш тя можеше да задейства страха си по свое желание. — Погледни как се забърза тварта в мига, в който реши, че ние с теб си отиваме. Онова, което иска да защити, се намира в тази посока. Ела. Ще трябва да вървим колкото се може по-бързо.