Немислимо. Тя ужасено стисна очи.
— Кенит, моля те. — Тя проточи последните срички в молба. — То ще ни убие.
Пиратът я сграбчи над лакътя (пръстите му се впиха грубо) и я разтърси.
— Прави каквото ти казвам, Ета. Няма от какво да се боиш, аз ще те защитя. Върви сега.
Кенит отново намести патерицата си и се втурна обратно. Той се движеше като някакво дългокрако насекомо, компенсиращ с полюшване липсващия си крайник. Пясъкът и камъчетата се разместваха под тежестта му, ала се оказваха прекалено бавни да спрат устрема му.
Зад тях се разнесе гневния глас на Чужд. Още викове прибавиха ехото си към този възглас. Ета стреснато погледна назад: създанията изникваха едно след друго. Но откъде се появяваха? Изпод самата твърд ли изникваха?
Тя не остана да размишлява над метода им на укриване, а се втурна подир Кенит. След няколко крачки жената се спъна, разранявайки длани при падането си. Но тя скочи веднага и поднови тичането си, без да обръща внимание на камъчетата, изпълнили ботушите ѝ.
Ета се изравни с капитана при втория писък.
— Това е Уинтроу! — изхриптя Кенит, пребледнял. — Зная, че е той. Уинтроу! Тук сме, момче, идваме!
И макар да изглеждаше невъзможно, той ускори крачка. За Ета беше лесно да го последва при вида на тътрещите се подире им Чужди. Създанията се придвижваха като моржове, някои от тях стискаха къси тризъбци.
Устата на Ета беше пресъхнала от умора и от ужаса в края на плажа. Там ги очакваха единствено скали. Кенит започна да се оглежда, дирейки пътека или някакви следи. Той отметна глава и си пое дъх:
— Уинтроу!
Отговор нямаше. Преследвачите неумолимо се приближаваха. Откъм морето духаше все по-силен вятър, първите капки дъжд вече посипваха плажа.
— Кенит, приливът се задава! — отчаяно, без дъх промълви Ета. — Лодката ще ни чака. Може би Уинтроу е тръгнал назад, към нея.
Тогава те чуха пронизителен писък.
Ета застина, но Кенит не се поколеба: с все патерицата си пиратският капитан нагази във водата. Самата жена не бе сигурна в посоката, от която бе дошъл звукът — заради рева на вятъра беше трудно да се определи. И въпреки това тя последва спътника си, макар това да означаваше, че към песъчливите камъчета в ботушите ѝ ще се присъедини и морска вода.
Тя плахо погледна назад. Чуждите все още упорстваха подире им: тази гледка бе достатъчна, за да я вцепени.
От ужаса я откъсна връхлитането на бурята. Денят притъмня. Сред напиращите вълни и струи Ета продължи да крачи редом с Кенит. Тя се вкопчи в ръкава му — за да му помага да остава прав и за да не го изгуби във вълните.
— Къде отиваме? — попита жената. Налагаше ѝ се да крещи, макар и вървяща досами спътника си, за да надвика бурята.
— Не зная. Ще заобиколим скалата!
Настойчивите капки дъжд бяха прилепили косата му по контурите на черепа. От мустаците му се стичаха капки. При отминаването на всяка вълна Кенит залиташе.
— Защо?
Той не ѝ отговори, а продължи да крачи с мълчаливо упорство. Не ѝ оставаше друго, освен да го последва.
Дъждовните капки започваха да губят топлината си, дължаща се на летния ден: със затулването на слънцето въздухът захладня, а вълните на свой ред поеха хладината от него. А Ета се опитваше да не обръща внимание на студените им удари. И да не се тревожи за лодката, която чакаше от другата страна на плажа. Моряците нямаше да тръгнат без тях. Те не биха изоставили Кенит.
Пиратът неочаквано извика, протегнал пръст.
— Там! Ето го!
Зад скалата имаше малък каменист плаж, ограден от тъмни шистови скали. Точно върху този плаж тялото на Уинтроу се полюшваше в ритъма на вълните. До него лежеше някаква огромна и длъгнеста зелено-жълта буца. Буцата помръдваше — тя беше жива.
Неочаквано огромната форма повдигна глава. По формата на муцуната Ета можа да различи, че в действителност това е морска змия, макар и деформирана. Огромни златни очи се взираха насреща ѝ.
Поредната вълна почти повдигна огромното туловище. Змията стрелна глава под прииждащите води и отново я надигна. И тръсна глава. Около шията ѝ настръхна грива от пипалца. Над тях змията разтвори паст — червеникава, с дълги бели зъби — и нададе рев към бурята.
— Уинтроу! — отново изкрещя Кенит.
— Той е мъртъв! — отвърна му викът на Ета. — Мъртъв, любими. Змията го е убила. Да си вървим. Да си вървим, докато можем.
— Не е мъртъв. Той се движи.
На Ета почти ѝ се стори, че е доловила мъка в гласа му.