— Ако говориш за змията, тя ще прави каквото си иска, с или без наша помощ. Хайде, момче. Приливът се задава.
Ета хвана другата му ръка. Заради отока си юношата не виждаше почти нищо, лицето му червенееше в различни оттенъци на възпаление. Подобно на саката стоножка, тримата се отправиха обратно към сушата. Дъждът продължаваше да вали, а окуражени от него, вълните бяха набрали сила. В никой момент водата не се отдръпваше по-долу от коленете им. Напливът на океана подронваше пясъка изпод краката им.
При тези условия беше същинска мистерия как Кенит успява да се задържи на крака. Пиратът не само запазваше равновесие, а и смогваше да придърпва Уинтроу.
Скалата се врязваше в морето. Налагаше им се да навлязат още по-дълбоко, за да приключат заобикалянето ѝ и да се върнат на плажа. А преходът им далеч нямаше да приключи с достигането му… Ета си забраняваше да мисли за дългото прекосяване на острова, към лодка, която може би отдавна си беше отишла.
Тя погледна назад само веднъж. Змията беше свободна, но не бе избягала. Вместо това тя преследваше Чуждите и един по един ги нападаше. Някои отхвърчаха прехапани на две половини, други падаха обратно премазани от натиска на челюсти. През цялото време Уинтроу не спираше да повтаря една и съща дума с ненаситна ненавист.
— Мерзости! — процеждаше той. — Мерзости…
Започваха да връхлитат по-високи вълни. За момент Ета изгуби песъчливата твърд под краката си; отминаването на вълната я завари изгубила равновесие. Тя се вкопчи в момчето, за да се задържи права. Но тогава връз тримата се стовари нова водна стена. Ета чу как Кенит изкрещява, а в следващия миг тя се намери във водата, вкопчена в ръката на Уинтроу. Вълните носеха със себе си утайката на пясък и тези частици противно глождеха очите ѝ.
Край себе си тя зърна патерицата на Кенит и веднага се вкопчи в нея. Самият Кенит се протегна към нея и я сграбчи болезнено за ръката.
— Към брега! — заповяда той.
Но къде се намираше брегът? Ета не можеше да се ориентира. Сепнатият ѝ поглед откриваше единствено черни скали, кипящи вълни и останките от неколцина разкъсани Чужди. Змията беше изчезнала. Плажът беше изчезнал. Тримата или щяха да бъдат размазани върху скалите, или да се удавят в открито море.
Тя отчаяно се вкопчи в Кенит. Уинтроу почти бе престанал да се бори и потрепваше немощно.
— Вивачия — произнесе Кенит.
Вълна ги повдигна по-високо. Този път Ета можа да зърне извития плаж. Как така за толкова кратко време се бяха отдалечили на толкова голямо разстояние от него?
— Натам! — извика тя. Чувстваше се притисната между двамата си спътници. Въпреки това жената се обърна към сушата и трескаво започна да се оттласква с крака.
Усилието ѝ не направи никакво впечатление на водите.
— Никога няма да успеем! — отчая се Ета. За момент водата заля лицето ѝ. Трябваха ѝ няколко мига, за да се опомни. — Натам, Кенит! Брегът е натам!
— Не — поправи я той. Удивена радост бе изникнала върху лика му. — Спасението ни ще дойде от обратната посока. От кораба. Насам, Вивачия! Тук сме!
Ета уморено извърна глава. Сред струите дъжд тя действително различи нарастващия силует на живия кораб. Вече се виждаше как моряците се приготвят да спуснат лодка.
— Няма да успеят да стигнат до нас навреме — продължи да се отчайва жената.
— Имай доверие на късмета, обична моя. Всичко е в късмета! — укори я Кенит. И със свободната си ръка той решително заплува към кораба.
Спасяването си той осъзнаваше смътно. Достатъчно ясно, за да изпита раздразнение. В момента той се чувстваше толкова жив, тъй изпълнен със спомени и възприятия — искаше му се единствено да застине, за да ги осмисли, изпита и оцени. Вместо това някакви ръце продължаваха грубо да го влачат със себе си. И гласове имаше. Женският не спираше да му крещи да оставал буден. Разтърсване съпровождаше този глас. Мъжкият глас крещеше към жената да държала лицето му над водата, да не му позволявала да се удави. Искаше му се двамата просто да млъкнат и да го оставят на мира.
Той си спомняше толкова много. Помнеше съдбата си, помнеше животите, предшествали настоящия. Всичко изглеждаше тъй ясно. Нему бе писано да съхранява паметта за всички змии. Той трябваше да пази спомените, докато не настъпи времето змиите да се стекат към него и с допир да възвърнат полагащото им се наследство. Той трябваше да ги поведе обратно към дома, към онова място далеч нагоре по реката, където щяха да открият и сигурност, и уникалната почва, от която да изготвят пашкулите си. Край реката щяха да ги очакват водачи, които да ги пазят по време на пътуването им и по време на тяхната метаморфоза. Толкова много време бе изминало, ала сега той беше свободен. И всичко щеше да бъде наред.