— Първо вземете Уинтроу, той е припаднал.
Отново мъжкият глас, изтощен, но въпреки това властен. Нов глас кресна:
— Са всемилостиви, под тях има змия! Точно под тях е! Бързо ги качвайте!
— Гадината докосна момчето! Издърпайте го, бързо!
Хаос от движение, последван от болка. Заради отоците тялото му бе забравило способността си да се извива. Въпреки това те го накараха да се превие, сграбчили крайниците му, изтеглиха го от Обилието и го преместиха в Недостига. Те го захвърлиха върху някаква корава и неравна повърхност. Уинтроу остана да лежи задъхан, с надеждата, че хрилете му няма да изсъхнат преждевременно, преди да е успял да избяга.
— Каква е тази гадост по него? Опари ми ръцете!
— Трябва да го измием — посъветва нечий глас.
— Първо да го заведем до кораба.
— По това време той може и да е умрял. Поне лицето му да изплакнем.
Някой започна да търка лицето му. Болеше. Уинтроу раззина челюсти и се опита да изреве. Опитваше се да отдели отровите си, но гривата му отказваше да настръхне. Не, болката беше прекалено непоносима. Нейният прилив го тласна към предходен живот.
Той разперва криле и се стрелва. Алени криле, синьо небе. Под него пробягват зелени поляни, с тлъсти бели овни. В далечината проблясват кулите на град. Той може да се впусне в лов, а може и да се отправи към града, за да бъде нахранен. Над града кръжат дракони — като пъстролюспести риби, стрелващи се във водовъртеж. Той може да се присъедини към тях. Жителите на града ще го приветстват с песни, ще се радват, че ги е почел. Простовати, еднодневни създания… Кое удоволствие да избере? Той не успява да реши. И продължава да кръжи, да разсича вятъра с крилете си и да се плъзга над земята.
— Уинтроу. Уинтроу. Уинтроу.
Настойчивостта на мъжкия глас разтрошаваше видението му. Той неохотно се раздвижи.
— Уинтроу. Вижте, той помръдна, чува ни. Уинтроу! — Женски глас се прибави към мъжкия.
Най-древната магия, призоваването, го обгърна. Той беше Уинтроу Вестрит, обикновен човек. И изпитваше болка, ужасна болка. Някой го докосна, изостряйки болката. Той не можеше да избяга.
— Чуваш ли ме, момче? Почти стигнахме кораба. Скоро ще облекчим болката ти. Остани буден. Не се предавай.
Корабът. Вивачия. Уинтроу неочаквано се сгърчи от ужас. Ако Чуждите представляваха Мерзост, то какво представляваше тя?
Той мъчително си пое дъх. Трудно му беше да изпълни дробове, още по-мъчно: да издиша погълнатия въздух под формата на срички.
— Не — простена той. — Недейте…
— Скоро ще се върнем на борда на Вивачия. Тя ще ти помогне.
Той не можеше да продължи да говори — езикът му беше прекалено подут. Този оток не му позволяваше да настои да не го връщат на кораба. Част от него все още я обичаше, въпреки знанието за истинската ѝ същина. Но как щеше да живее с това знание? Можеше ли да го укрие от нея? Толкова дълго той бе вярвал, че тя е наистина жива. Не биваше да ѝ позволява да узнае, че в действителност тя е мъртва.
За пръв път морето им се противеше по подобен начин. Ета се свиваше в задната част на лодката, притиснала подгизналия Уинтроу в обятията си. Четирима гребци с мъка преодоляваха вълните. Сякаш две противоположни течения бяха сграбчили лодката и кораба — едното пречеше на Вивачия да се приближи, а другото злостно дърпаше гребната лодка и се опитваше да я изблъска обратно на брега. Вятърът продължаваше да лудува, опиянен от възможността да запраща и дъждовни, и морски струи.
Кенит седеше на носа. Толкова силна беше бурята, че пелената на дъжда размиваше силуета му, макар капитанът да се намираше на метри от Ета. Някъде в суматохата покрай достигането на лодката той бе изгубил патерицата си. И косите, и мустаците му се бяха изправили заради влагата.
Един от повеите за момент показа Мариета, спряла далеч от брега. Нейните платна се поклащаха спокойно, а палубите ѝ отразяваха слънчева светлина. Ета примигна. Не, не беше възможно наистина да е зърнала това.
Уинтроу лежеше отпуснат тежко в скута ѝ. Ако тя се приведеше съвсем ниско над лицето му, можеше да чуе тихия съсък на дъха му.
— Не спирай да дишаш, Уинтроу. Не спирай — говореше му тя. Ако не знаеше, че това е той, никога не би го познала.
Обезформените му устни леко шаваха. Може би той мълвеше нещо, но то оставаше напълно беззвучно.
Жената повдигна очи, за да не ѝ се налага да го вижда в подобно състояние. Кенит бе дошъл в живота ѝ и я бе научил как да бъде обичана. Той ѝ бе дал Уинтроу, с чиято помощ Ета бе познала приятелството. А ето че проклетите змии за пореден път ѝ отнемаха нещо — също в мига, в който се беше научила да го цени. Нейните сълзи се сливаха с дъждовните капки върху лицето ѝ. Случващото се беше непоносимо. Нима тя се бе научила да чувства отново, за да изпитва подобна болка? Нима съществуваше обич, която да оправдава мъката от загубата ѝ? Тя дори не можеше да прегърне умиращото момче, защото покриващата го слуз разяждаше дрехите ѝ, а най-малкият допир отделяше още от разранената му кожа. Ета се стараеше да го запазва неподвижен, без да го докосва. А лодката продължаваше да се поклаща и люлее, без да се приближава към кораба.