Тя откри, че Кенит гледа към нея.
— Не му позволявай да умре! — високо ѝ каза той.
Сякаш това зависеше от нея… Та тя се чувстваше безсилна! Дотолкова безсилна, че дори не виждаше смисъл да му отговаря.
Ета видя как Кенит се раздвижва. Тя реши, че той възнамерява да пропълзи към нея, за да ѝ помогне с нещо. Вместо това пиратът неочаквано се изправи, стъпил здраво на дъното. Едновременно с надигането си еднокракият се обърна с гръб към нея и гребците, с лице към връхлетялата ги буря. И вирна брадичка в предизвикателство. Вятърът блъскаше маншетите на ризата му и дърпаше косата му назад.
— Не! — изрева капитанът към стихията. — Няма да позволя да ми попречиш! Не и когато съм толкова близо! Ти няма да получиш нито мене, нито моя кораб! Кълна се в името на Са, Ил, Еда, Рибния бог и всички знайни и незнайни божества, че ти не ще получиш нито мене, нито онова, което ми принадлежи!
И той повдигна ръце, свил пръсти, готов да се вкопчи в самия насрещен вятър, за да го отстрани от пътя си.
— Кенит!
Гласът на Вивачия за момент заглуши бурята. Фигурата протягаше дървените си ръце към тях: стига да можеше, тя с готовност би се отделила от кораба и би се хвърлила във водата, та да им помогне по-бързо. Бурята си играеше с тежките ѝ къдрици; тя запрати една висока вълна над палубата ѝ. Зеленикава пяна облъхна дъските. Но Вивачия преодоля вълната и продължи пътя си, все така протегнала ръце. Заплахата на стихиите продължаваше да надвисва над нея, но въпреки това тя продължаваше да се приближава към Кенит, без грижа за собствената си безопасност.
— Аз ще живея! — изкрещя капитанът към бурята. — Това изисквам. — Ръката му сграбчи китката на другата. — Това нареждам! — ревна той.
И кралят сътвори първото си чудо.
Създанието се издигна в подчинение от дълбините на самото море, чиито вълни се противяха. Змията се надигна зад лодката, за да разтвори челюсти и прибави своя рев към неговия. Ета се сви, притискайки Уинтроу към гръдта си. Едновременно с това, скимтейки от ужас, тя започна да опипва пояса си за отдавна изгубения нож.
Но морската змия не ги нападна, а сведе главата си — изглеждаше, че се покланя пред онзи, въстанал срещу бурята. Привлечен от виковете на гребците, Кенит се обърна към нея. С бледо, изопнато лице, той протегна ръка към нея. Другите видяха, че устата му е отворена, но неговата повеля или беше безмълвна, или вятърът отнесе словата му. По-късно гребците щяха да разказват на другарите си, че повелята на капитана не била за човешкия слух.
Създанието допря широкото си чело до кърмата и започна да бута. Лодката се понесе към Вивачия. Кенит, изтощен от проявата на могъщество, тежко се отпусна обратно на носа. Ета не се осмеляваше да поглежда към него: не се чувстваше достойна да се вглежда в емоцията, която бе зърнала върху лицето му — нещо, достъпно само за благословените от самите богове.
Кърмата на лодката димеше заради зловонната змийска слуз. Въпреки това Ета отказваше да се страхува — създанието се подчиняваше на волята на Кенит. Затова тя се приведе над тялото на Уинтроу, обгърнала го колкото се може по-внимателно. А змията продължаваше да ги тласка през вълните — нейната сила лесно преодоляваше съпротивата им. От усилията на гребците вече нямаше нужда: те вдигнаха веслата си се свиха върху пейките. Ужас, примесен с благоговение, ги бе смълчал.
Вивачия продължаваше да напредва насреща им. Така се стигна до момент, в който два океана се сблъскваха. И вълните, и вятърът се мятаха в хаос, без последователност. Самият дъх на света заплашваше да разкъса одеждите им и изтръгне косите им из корен. Ревът на стихиите стана оглушителен. Въпреки това змията продължи да изтласква лодката.
В следващия миг те се намираха в същото течение, в което плаваше и корабът. Вятърът и морето се присъединиха към тласъка на морското създание, за да съберат разделените. Течението, което Вивачия преодоляваше, понесе лодката към нея.