Една вълна силно разклати кораба. Моряците, скупчени на носа на кораба, готови да хвърлят въжета, трябваше да се вкопчат в перилата, за да не се окажат отнесени.
От тази вълна Вивачия изникна съвсем близо до тях. Струите още не се бяха оттекли, когато огромните ръце обгърнаха лодката и предпазливо я задържаха. За първи път Ета виждаше фигурата от толкова близо. Вивачия започна да повдига малкия съд и се провикна благодарно:
— Благодаря ти! Хиляди пъти бъди благословена, морска сестрице! Благодаря ти!
Сребристи сълзи на радост се стичаха по дървеното лице и като бисери капеха във водата.
Ужасените моряци бързо запълзяха към палубата, за да се прекачат при другарите си. Кенит продължаваше да седи на носа на лодката и да се смее гръмко. Оттенък на лудост се долавяше в този израз на веселие, ала това беше най-дребната чудатост. Защото точно в момента, когато моряците му посягаха да му помогнат да стъпи на борда, огромната златнозелена змия отново изникна от кипящите дълбини и се загледа в него. Ета се почувства прикована под златистия поглед. В очите на създанието тя съзираше нещо, струващо ѝ се съвсем познато…
С един последен рев змията отново потъна — сред води, които бързо притихваха.
Разпадът, започнал от кърмата, бързо обхващаше цялата лодка, защото един след друг елементите ѝ се оказваха лишени от опора. Ета почувства как огромните ръце на кораба внимателно обгръщат нея и Уинтроу, а безполезните парчета оставя да се свлекат в морето. Фигурата внимателно се извърна към палубата си, където моряците вече се протягаха да поемат последните двама крушенци.
— Внимателно! — възкликна Ета, когато те посегнаха да вземат Уинтроу. — Донесете прясна вода, разрежете дрехите му и го полейте с вода и вино. След това…
Прекъсна я сепнатият възклик на Вивачия. Корабът притискаше димящите си длани една към друга, сякаш в молитвен жест.
— Аз те познавам! — удивено мълвеше фигурата. — Познавам те!
Кенит се приближи до приведената жена. Дългите му пръсти помилваха бузата ѝ.
— Аз ще се погрижа за всичко, мила — каза ѝ той.
Това беше допирът на същата ръка, наложила волята си над вълните и тяхното чудовище. Ета се свлече на палубата.
Тъй като не се сещаше за нещо по-добро, Кенит бе последвал съвета ѝ. Момчето, обгърнато с отпуснат чаршаф, спеше в каютата си. Дъхът му се долавяше едва-едва.
Юношата изглеждаше стряскащо. Многобройните отоци бяха отнели формата на тялото му. Към тях се прибавяха мехурите на обгаряния. Змийската слуз беше разяла дрехите му, за да слепи кожа и плат. Обмиването му бе отстранило големи парчета кожа, оголвайки незащитено месо.
Кенит смяташе, че от безсъзнанието на момчето има полза. Болката сигурно беше непоносима.
Капитанът се надигна от ръба на леглото. В отминаването на бурята той получаваше възможност да обмисли на спокойствие случилото се. Ала не му се искаше. Имаше неща, над които човек не биваше да се замисля. Той нямаше намерение да пита Вивачия как тя е разбрала, че трябва да напусне залива и да тръгне да го търси. Нито имаше желание да се замисля над стореното от змията. Защо да рискува да изгуби новата почит на хората си, граничеща с боготворене?
След тихо почукване на вратата в каютата влезе Ета. Погледът ѝ пробяга между лежащия и Кенит.
— Приготвила съм ти вана — каза тя и се поколеба. Тя имаше вида на човек, който се колебае за правилното обръщение. Кенит не можа да не се усмихне.
— Отлично. Ти остани да бдиш при него. Направи всичко, което по твоя преценка ще го облекчи. Давай му вода всеки път, когато се размърда. Аз скоро ще се върна. Отдавна мога да се къпя сам.
— Извадила съм сухи дрехи — успя да изрече жената. — Има и гореща храна. Соркор е дошъл на борда, иска да те види. Не знаех какво да му кажа… Дежурният от Мариета видял всичко. Соркор възнамеряваше да го накаже, задето си измислял. Аз му казах, че морякът не го е излъгал… — Този път думите ѝ заглъхнаха.
Кенит се вгледа в нея. Тя се беше преоблякла в безформена вълнена роба. Явно не беше намерила време да подсуши косата си, защото кичурите оставаха прилепнали към черепа. В този момент главата ѝ приличаше на тюленска. Жената стоеше със сключени пред себе си ръце и дишаше напрегнато.
— Друго? — подкани я пиратът, доловил колебанието ѝ.
Тя облиза устни и плахо протегна ръка.
— Намерих това в ботуша си, докато се преобличах. Мисля… мисля, че е от Острова на Чуждите.