Върху дланта ѝ лежеше фигурката на бебе, не по-голямо от пъдпъдъче яйце. То беше изобразено заспало, със затворени очи, свило колене към гръдта си. Материалът, от който беше изработено, по съвършен начин наподобяваше розовината на новородена плът. Дребна опашка обвиваше тялото му.
— Какво означава това? — продължи Ета с потрепващ глас.
Кенит внимателно докосна фигурката с пръст. Неговата кожа изглеждаше още по-груба и смугла на розовия фон.
— Мисля, че и двамата с теб знаем отговора — с тържествен глас отвърна той.
Глава тридесет и пета
Висящият град
— Тук ми харесва. Цял град сред клоните.
Обявилият задоволството си Силдин седеше на крайчеца на дивана и леко се поклащаше върху еластичната възглавница. Откъде той намираше тази енергия?
— Винаги съм смятала, че твоето място е сред дърветата — вяло го подразни Малта. Тя лежеше върху същия диван, защото не споделяше енергичността на брат си. Искаше ѝ се майка им да дойде и да го прогони. — Защо не отидеш да си играеш някъде?
Силдин се опули насреща ѝ и се усмихна. След един бърз поглед той се намести по-близо, при което успя да седне на крака ѝ. Девойката побърза да се отмести — тялото още я болеше.
Братчето ѝ се приведе над нея и прошепна:
— Малта, ще ми обещаеш ли нещо?
Тя се отдръпна от него. Той отново беше ял с много подправки.
— Какво?
— Когато двамата с Рейн се вземете, може ли да остана да живея при вас?
Малта нямаше намерение да му обяснява, че е много малко вероятно тя да се омъжи за Рейн. Вместо това тя попита:
— Защо?
Той се премести, за да може да поклаща крака.
— Тук ми харесва. Има момчета, с които да си играя, на уроци не ходя сам, а заедно с Купрусови. Въжените мостове са страшно забавни! Мама винаги се бои, че аз ще падна, но повечето от тях имат и мрежи. Харесва ми да гледам как птиците се гмуркат в плиткото. — Силдин замълча и храбро добави. — Харесва ми, че тук хората не се тревожат през цялото време.
Брат ѝ се премести още по-близо, за да добави:
— Старият град и той ми харесва. Снощи двамата с Уайли се промъкнахме там, когато останалите спяха. Там е толкова чудато…
— Снощният трус там ли ви завари?
— Това беше най-забавното! — обяви той с блеснал поглед.
— Повече не го прави. И не казвай на мама — механично предупреди Малта.
— На глупак ли ти приличам? — с превъзходство възкликна брат ѝ.
— Да.
Силдин се ухили.
— Отивам да потърся Уайли. Той обеща, че ще ми покаже укрепените лодки. Стига да успее да задигне някоя.
— Внимавай реката да не я разяде.
Момчето я изгледа кисело.
— Това са глупости. Ако е имало земетресение и реката побелее, лодката може и да се разгради бързо. Обаче Уайли каза, че тези лодки издържат по десет дни. А може и повече, ако вечер човек ги обръща и ги опикае.
— Ух. Бас държа, че това е от нещата, които те разказват на лековерните.
— Не е. Преди две нощи Уайли и аз видяхме как неколцина правеха това.
— Махай ми се от главата. — Тя издърпа одеялото си изпод него.
Силдин наистина се надигна.
— Ще може ли да остана да живея при теб и Рейн? Никога повече не искам да се връщам в Бингтаун.
— Ще видим — отвърна тя, за да се отърве от него.
Да се върнел в Бингтаун? Дали изобщо беше останало нещо от града? От пристигането им насам баба им не бе изпращала никакви вести и надали щеше и да изпрати. Единствените съобщения, пренасяни от пощенските птици, касаеха войната.
Довелият ги тук Кендри беше единственият оттеглил се жив кораб. Останалите патрулираха край устието на реката и залива, за да държат настрана не само калсидските галери, а и морските змии. В последно време водите край устието на Дъждовната река бяха започнали да гъмжат от противните твари.
С пъргавината на врабче Силдин скочи на пода и изхвърча от стаята. Малта поклати глава подире му: той се беше възстановил толкова бързо… И не просто възстановил, а беше се превърнал в личност. Това ли имаха предвид родителите, когато казваха, че децата растат неусетно бързо?
Тези мисли едва не я накараха да се разчувства заради досадното си братче. Може би тя също растеше?
Девойката отпусна глава и отново затвори очи. Прозорците на стаята бяха отворени и образувалото се течение носеше речна прохлада. И специфична миризма, към която Малта почти бе привикнала.
Някой тихо почука на вратата и влезе.
— Днес изглеждаш много по-добре — оповести гласът на лечителката. Тя страдаше от хроничен оптимизъм.