— Благодаря — отвърна Малта, без да отваря очи. Лечителката винаги пристигаше без воал. Тя имаше петнисто като сладкиш лице и ръце с грубата кожа на кучешки лапи. Малта настръхваше при всеки неин допир. — Сигурна съм, че се нуждая единствено от почивка — додаде тя с надеждата, че ще бъде оставена на мира.
— Всъщност бездействието е най-противопоказно за сегашното ти състояние. Ти ми каза, че вече виждаш нормално. Някои от проблемите появявали ли са се отново? Двойното виждане?
— Очите ми са наред — увери я девойката.
— Имаш апетит, от храната не ти се повдига?
— Точно така.
— Вече не се чувстваш замаяна?
— Само ако правя резки движения.
— В такъв случай няма смисъл да лежиш.
Лечителката прочисти гърло с влажен звук. Малта едва сдържа трепването си. След миг стържещо ръмжене жената продължи:
— Нямаш счупени кости. Трябва да се движиш, за да привикваш крайниците си към движение. Ако лежиш прекалено дълго, тялото ти ще отвикне и има опасност да го увредиш.
Острият отговор, който ѝ се искаше да отправи, само щеше да направи целителката по-настоятелна.
— Права сте. Днес следобед ще започна да се движа.
— Добре би било да започнеш още по-рано. Ще изпратя човек, за да те придружава в разходката ти. Точно от това се нуждаеш, за да се възстановиш. Аз вече сторих всичко, което зависеше от мен, време е да поемеш излекуването си в свои ръце.
— Благодаря ви — разсеяно отвърна Малта.
Лечителката беше необичайно бездушна за представителка на професията си. Във всеки случай Малта възнамеряваше да е заспала по времето, когато обещаният спътник се появи. Тя се съмняваше, че останалите биха дръзнали да я събудят.
Това беше единствената полза от раняването (доколкото можеше да се говори за подобно нещо) — сънищата отново ѝ донасяха отдих, необременени с мъчителни видения. Докато спеше, тя можеше да забрави недоверието на Рейн, отвличането на баща си, дори миризмата от пожарите в родния си град. Можеше да забрави, че тя и близките ѝ са се превърнали в просяци и че самата тя е станала заложница на някакво споразумение, сключено поколения преди раждането ѝ.
В съня тя можеше да се укрие от провалите си.
Стъпките на лечителката се отдалечиха. Малта направи опит да се унесе, оказал се неуспешен: прекалено много хора бяха накъсали унеса ѝ. Първо майка ѝ беше дошла да я посети сутринта, полудяла от безпокойство и мъка, но въпреки това донесла със себе си претенцията, че дъщеря ѝ е единствената ѝ грижа. После беше се дотресъл Силдин, а накрая — целителката. Как да спи човек?
Тя се отказа и отвори очи, впервайки поглед в тавана. Сплетеният покрив ѝ напомняше на кошница.
Трехог определено не беше оправдал очакванията ѝ. В представите ѝ Купрусови живееха сред огромно мраморно имение, разположено насред град със също тъй величествени постройки и широки улици. Бе очаквала изпълнени с украшения стаи, облицовани с тъмна ламперия, обширни зали и дълги коридори. А излизаше, че градът съвсем точно отговаря на Силдиновото описание: град от къщи сред клоните. Поредица от платформи сред короните на крайречните дървета, свързана с висящи мостове. Всичко в тези надземни помещения бе съобразено с мисълта за малка тежест. Някои от по-малките помещения по нищо не се отличаваха от кошове, които се разклащаха всеки път, когато имаше вятър. Децата спяха в хамаци и седяха в люлки. Всичко, което можеше да бъде изплетено от трева или гъвкави клони, бе изработено именно по такъв начин. Та това дори не беше град, а призрачно подобие на древното населено място, което местните оплячкосваха.
В подножието на Трехог нещата се променяха. Поне така беше ѝ казал Силдин: самата Малта нито веднъж не беше напускала стаята си. Тя знаеше, че в най-високата част на града са разположени слънчеви стаи като нейната, докато долу, по-близо до земята, се намират работилници, пивници, магазини и складове, обгърнати във вечна сянка. Между тези две крайности бяха разположени основните помещения от домовете на Дъждовните Търговци, трапезариите, кухните и залите. Тези постройки бяха дъсчени. Кефрия ѝ бе разказала, че става дума за обширни стаи, някои от които се разпростират между няколко дървета и по нищо не отстъпват на което и да било бингтаунско имение. Те служели за израз на тукашното богатство — не само проявено в съкровищата, донесени от стария град, а и с всичките предмети на лукса, донесени им от продажбата на предишните. Кефрия дълго и подробно бе ѝ разказвала за смайващите произведения на изкуството, изложени там. Но тези неща вече не впечатляваха Малта. След като беше изгубила всичко свое, тя нямаше желание да се възхищава на чуждите богатства.