Трехог се простираше и поклащаше над бреговете на Дъждовната река, в непосредствена близост до нея. В действителност Реката нямаше същински бряг — блата и тресавища се простираха във всички посоки. Тук тя господстваше над всичко с разяждащите си води, които си течаха навсякъде, където си искаха. Някой участък, останал солиден в продължение на седмица, можеше да изчезне само за миг. Никой от местните не се доверяваше на твърдта. При тези условия беше излишно да се правят дъсчени пътеки. Единствено дълбоките корени на дърветата край реката успяваха да намерят известна стабилност.
През живота си Малта не беше виждала подобни дървета. Единственият път, в който тя се приближи до прозореца, за да надникне, не можа да зърне земята — тъй гъсти бяха клоните и покриващите ги листа. Нейната стая се намираше в чатала на един клон, сам достатъчно широк, за да могат двамина спокойно да крачат един до друг по него, и отвеждащ до виещо се стълбище, което изчезваше надолу по ствола. Това стълбище бе ѝ заприличало на оживена улица. Продавачите, установили се на всяка площадка, изцяло допълваха представата.
Нощем из града патрулираха фенерджии, които доливаха светилно масло в лампите на стълбища и мостове. Заради тези многобройни светлини още с наближаването на вечерта Трехог придобиваше празничен вид и се обкичваше с жълто-бели гирлянди.
Фенерите не бяха единственият израз на живот, увесен на клоните. В окачени корита и широки платнища се намираха градините на местните. Специални пътеки отвеждаха до тези висящи градини, източник на удивителни плодове и растения — рожби на Дъждовната джунгла. Екзотичните птици, навъртащи се около тези места, също попадаха в плен.
За пиене и напояване се използваше водата на валежите: от речната вода човек не можеше да пие, не и ако възнамеряваше да живее дълго. Заради същата особеност на нейните струи лодките биваха изваждани вечер и оставяни да пренощуват висящи.
Тези канута, висящите мостове и въжените кабинки съставяха средствата за обхождане на града. Той изцяло бе разположен сред дърветата, недосегаем за трусовете: земетресенията, които караха реката да кипи, караха клоните да се разклащат недоловимо.
Старият град се намираше в подножието, но по думите на Силдин представляваше единствено буца твърда кал сред блатото. Малката стабилна площ край него била изцяло посветена на работата по разкопките — там никой не живеел. Тя бе попитала брат си за причината, а в отговор той бе свил рамене.
— Човек си губи ума, ако прекарва дълго време там. — Той наклони глава. — Уайли смята, че Рейн вече може и да е полудял. Преди да започне да те харесва, той оставал долу най-дълго от всички. Почти се заразил от призрачната болест. — При тези си думи Силдин се огледа. — От това е умрял баща му — с дрезгав шепот додаде братчето ѝ.
— Каква е тази призрачна болест? — заинтригува се Малта.
— Това не знам. Човек се удавял в спомени. Тъй ми каза Уайли. Как така да се удавиш в спомени?
— Не зная — бе отвърнала тя. Тази му новопридобита склонност да задава въпроси беше на път да се окаже по-лоша от предишното му мълчание.
Тя се протегна върху дивана и се намести удобно под одеялото. Призрачна зараза. Удавяне в спомени. Малта поклати глава и отново затвори очи.
За пореден път някой подраска върху вратата. Девойката не отговори. Тя задържа очите си затворени и започна да диша с дълбочината на спяща. Някой влезе в стаята и се приближи до леглото. Влезлият не казваше нищо, а наблюдаваше как тя се преструва, че спи.
Малта не помръдна, изчаквайки натрапилия се да излезе. Но това не се случи — нечия ръкавица докосна лицето ѝ.
Тя рязко отвори очи. Край нея стоеше мъж, скрил лицето си зад воал. Той беше изцяло облечен в тъмносиво.
— Кой си ти? Какво искаш?
Девойката се сгърчи към края на дивана, стиснала завивката пред себе си.
— Аз съм, Рейн. Трябваше да те видя. — Той се осмели да седне на ръба.
Малта демонстративно сви крака.
— Много добре знаеш, че аз не искам да те виждам.
— Зная — колебливо призна той. — Ала не всеки път човек получава онова, което иска, не е ли така?
— Ти изглежда не страдаш от този проблем — хапливо отвърна тя.
Рейн се надигна с въздишка.
— Вече ти казах. И ти обясних в писмата, които ти изпращах и които ти ми върна обратно. Във въпросния ден аз бях отчаян. Бих изрекъл всичко, за да те отведа със себе си. Но аз не възнамерявам да настоя за условията на споразумението между нашите семейства. Няма да те взема като вноска, Малта Хейвън. Не бих те взел против волята ти.