— А ето че съм тук — остро отвърна тя.
— Жива — допълни Рейн.
— Не и благодарение на хората, които ти си изпратил да отвлекат сатрапа — процеди Малта. — Те ме оставиха да умра.
— Не знаех, че ти ще пътуваш с тази карета — глухо се оправда той.
— Ако на бала беше проявил достатъчно доверие към мен, за да ми кажеш истината, нямаше да пътувам с нея. Нито майка ми, баба ми или брат ми. Твоето недоверие едва не ни уби. Ние поне извадихме късмет, за разлика от Давад Рестарт, чиято единствена вина се заключаваше в проявата на глупост и алчност. Може и да си спасил живота ми, но преди това едва не ми го отне. Защото не си смятал, че съм достойна за доверието ти.
Това бяха думите, които тя бе копняла да запрати в лицето му от мига, в който успя да разбере всичко, случило се в нощта на бала. Това беше знанието, вкаменило душата ѝ. Много често тя си ги бе повтаряла мислено, ала едва при самото им изричане девойката можа да усети същинската си обида. Заради скованото си гърло тя ги произнесе с усилие.
Рейн продължаваше да стои край нея — неподвижно и безмълвно. Дали и самото му лице не споделяше безразличието на воала?
В този момент той рязко си пое дъх. Това се повтори. Той бавно се отпусна на колене — под неразбиращия ѝ поглед. Последвалите думи бяха почти неразбираеми.
— Зная, че вината е моя. Осъзнавах го през всичките нощи, когато ти лежеше в тази стая и не помръдваше. Тази мисъл ме разяждаше. Аз едва не те убих. Заради мен ти лежеше в несвяст. Бих дал всичко, стига да можех да променя постъпката си. Тя беше глупава и грешна. И макар да нямам правото да искам това от теб, аз те моля да ми простиш. Моля те.
Последните думи от излиянието прозвучаха като хлип. Той стисна юмруци пред лицето си.
Малта смаяно наблюдаваше как раменете му се тресат. Той ридаеше.
— Никога не бях чувала мъж да изрича подобни думи. Не мислех, че е възможно — гласно изрази тя удивлението си.
Този момент коренно промени представата ѝ за мъжете. Не ѝ се налагаше да засипва Рейн с думи или да запраща поредици от обвинения насреща му. Той бе способен да признава грешките си. За разлика от баща ми, обади се една предателска мисъл. Малта отказа да се вслуша в нея.
— Ще ми простиш ли? — промълви той, все още рухнал на колене.
— Рейн, моля те, стани — подкани го девойката. Смущаваше се да го вижда в подобно състояние.
Със следващите си думи тя изуми себе си.
— Прощавам ти. Разбирам, че е било грешка.
Не бе очаквала, че тези думи ще бъдат тъй лесни за произнасяне. Вече не ѝ се налагаше да носи бремето в сърцето си. Нямаше да ѝ се налага да носи цялата тази вина, за да я използва като оръжие в моментите, в които искаше нещо от него. Може би двамата никога нямаше да си причинят подобно нещо. Може би отношенията им нямаше да се основават на борба за правота или надмощие.
Но каква щеше да бъде основата им тогава?
Рейн неуверено се изправи на крака, за да се обърне с гръб към нея и прокара ръкав по очите си — досущ като дете. Едва в следващия момент той намери носната си кърпичка и си пое дълбок дъх.
С тих глас тя реши да изпробва новата си идея.
— И няма да ме спреш, ако в този момент реша да се върна в Бингтаун?
Рейн сви рамене, все още обърнат с гръб към нея:
— Днес няма да ми се наложи. Кендри отплава чак утре вечер. — След несполучливата си шега той се обърна отново към нея. — Тогава си свободна да си вървиш, щом настояваш. Това е единственият начин да се върнеш в Бингтаун… или каквото е останало от него.
Тя бавно се надигна. Въпросът сам се отрони.
— Имаш ли вести от града? Някакви новини от баба?
Рейн поклати глава и отново седна до нея.
— Не. Съжалявам. Пощенските птици са малко и всичките се използват за служебни съобщения. — Той замълча за момент, преди да добави неохотно. — Има много истории за грабежи. Спекулантите са се вдигнали на бунт. Някои от робите ги подкрепят. Други са преминали на страната на Търговците. Избухнала е гражданска война — най-противното сражение, защото то изправя съсед срещу съседа, а такива хора най-добре познават слабостите си. Майка ти се надява, че баба ти е подирила убежище в онази ферма, както сте възнамерявали. Защото домовете на Търговците…
— Спри. Не искам да чувам за това. Не искам да мисля за него.
В потвърждение тя прилепи длани над ушите си и се сви, стиснала очи. Домът трябваше да продължи да съществува. Някъде трябваше да има място с истински стени и позната рутина.
Бягството от града тя си спомняше смътно. Прекомерна болка. И всеки неин опит да се вгледа бе ѝ показвал удвоена и утроена картина. Рейн я държеше пред себе си, възседнал препускащ тежко кон. Във въздуха се усещаше миризмата на гъст дим, долитаха крясъци. Някои от улиците бяха затрупани от рухналите сгради. Цялото пристанище димеше. По някакво чудо Рейн успя да намери лодка. Тя си спомняше, че в лодката Силдин я беше привързал, а Рейн и майка ѝ гребяха към Кендри…