— Не. И не ме е грижа. Рейн, просто искам отново да видя баща си. Искам да се върна у дома. Искам всичко да си бъде както преди.
Той сведе глава, опирайки чело върху рамото ѝ.
— Някой ден — тихо произнесе мъжът — ти ще поискаш нещо, което бих могъл да ти дам. Поне така се моля на Са.
Подир това двамата замълчаха и останаха неподвижни. Когато на вратата се почука, Рейн скочи на крака, но не намери време да пусне Малта от обятията си.
Изникналата на прага жена изглеждаше смаяна. Тя буквално зина.
— Дошла съм да придружа Малта Вестрит — изтърси жената, след като преодоля първоначалното си възмущение. — Лечителката ѝ препоръчва разходка.
— Аз лично ще се погрижа за това — отвърна Рейн с глас, който му предоставяше пълното право да стои насаме с девойката и да я държи в ръцете си. Самата Малта усети, че се изчервява; тя отбягваше погледа на жената.
— Но аз…
— Ти предай на лечителката, че съм те отменил — решително нареди той. Жената побърза да изчезне, притваряйки вратата след себе си. — Не забравяй да кажеш и на майка ми — промърмори Рейн. — И на брат ми. И на всеки, когото срещнеш по пътя си.
Младият мъж поклати глава и прозирната тъкан на воала помилва косата ѝ.
— Много ще има да ми говорят за това. — За момент Рейн я притисна по-силно, след което я остави върху дивана. — Хайде, ела да се разходим. Така и така ще ме смятат за невъзпитан, нека поне не изглеждам като лъжец.
Малта отметна одеялото си и се надигна. Тя бе облечена в домашна роба — достатъчно пристойна одежда, но пак неподходяща за разходки извън дома.
Девойката повдигна ръце да оправи косата си, но при това движение пръстите ѝ несъзнателно жегнаха белега върху челото.
— Още ли боли? — веднага попита Рейн, забелязал потръпването ѝ.
— Не много. Просто още не съм привикнала. Днес сигурно изглеждам ужасно — днес дори не съм се сресвала… Рейн, те не искат да ми дадат огледало. Толкова ли е зле?
Той наклони глава насреща ѝ.
— Ти би сметнала така, аз не. Мястото още е подуто и посиняло, но с времето ще избледнее и изчезне. — Събеседникът ѝ поклати глава. — За разлика от спомена ми, че аз съм ти причинил това…
— Рейн, престани! — помоли го Малта.
Той си пое дъх.
— Не изглеждаш ужасно. Приличаш на разрошено коте. — Палецът на ръкавицата му попи последната сълза от бузата ѝ.
Девойката сковано се приближи до тоалетната си масичка. Четката за коса не ѝ беше позната. Очевидно тя ѝ бе предоставена от семейството на Рейн — също като обитаваната от нея стая, поглъщаната от нея храна и дрехите, с които беше облечена понастоящем. От Бингтаун близките ѝ не бяха взели нищо със себе си. Нищо. От пристигането си насам те живееха от подаяния.
— Дай на мен — помоли Рейн.
Малта му позволи да вземе четката от ръката ѝ и се загледа през прозореца.
— Косата ти е толкова гъста… Като скъпа коприна. И има същия блясък — тихо каза той. — Как успяваш да я поддържаш? Спомням си, че майка ми винаги се оплакваше от моята коса, когато бях малък. Макар според мен правата коса да се поддържа по-трудно от къдриците.
— Ти имаш къдрава коса? — попита Малта, но без особен интерес.
— Тиламон, по-голямата ми сестра, казва, че моята коса е като сбирщина възли. Преди, когато тя ме сресваше, половината оставаше върху гребена.
Тя рязко се обърна към него.
— Покажи ми лицето си.
Неочаквано Рейн се отпусна на коляно пред нея, все още стиснал четката.
— Малта Вестрит, ще се омъжиш ли за мен?
Реакцията му я изуми.
— А имам ли избор? — попита тя.
— Разбира се.
Рейн продължаваше да стои отпуснат пред нея. Малта си пое дъх:
— Не мога, Рейн. Не и сега.
С плавно движение той се изправи, обърна я с гръб към себе си и отново започна да прокарва четката през косите ѝ. В последвалите му думи не се долавяше болка:
— В такъв случай не може да видиш лицето ми.
— Такъв ли е Дъждовният обичай?
— Не. Такъв е обичаят на Рейн Купрус по отношение на Малта Вестрит. Ще ме видиш, когато приемеш да се омъжиш за мен.
— Това е нелепо — възпротиви се девойката.
— Не. Израз на лудост е. Попитай брат ми или майка ми, ако не вярваш. Те също ще ти кажат, че съм луд.
— Късно е. Това също попада сред нещата, които малкият ми брат е чул. Рейн Купрус полудял, защото прекарвал прекалено много време сред разкопките. Бил се удавил в спомени.
Тя изрече тези думи на шега, със съответстващ тон: по тази причина остана изумена, когато Рейн отпусна четката и застина. Подир миг мълчание той запита със стреснат шепот: