— Все още имаме връзки с робите в някои от спекулантските домове. Те ще ни предават наученото от теб. Ще ти изготвя списък с имената им, които да наизустиш — предложи Търговката Фрейе. Едновременно с това тя огледа събеседниците си. — Излишно е да изтъквам, че цялото съдържание на провелия се днес разговор е пълна тайна.
— Разбира се. Само капитанът на Кендри ще научи, че на кораба му има пътник без билет, когото той не бива да открива. Капитанът сам ще се погрижи за хората си.
— Ще ти трябват припаси. И в същото време ние не бихме могли да те снабдим с всичко необходимо, иначе историята ти няма да изглежда правдоподобна — тревожеше се Яни Купрус.
— Би било добре да ѝ приготвим гривна. Златна, но да изглежда като емайлирана. При нужда Кефрия ще може да откупи живота си с нея — предложи Фрейе.
Кефрия мълчаливо наблюдаваше как подхвърленото от нея хрумване придобива плътност. Дали самата тя продължаваше да бъде негов инициатор, или бе на път да се превърне в жертва на собствената си идея? Тревожното смущение отдавна ѝ беше познато, ала трепетът и нетърпението бяха нещо ново. Какво ставаше с нея?
— Отново ще настоя тя да премисли идеята си добре — повтори Полск.
— Ще отплавам с Кендри — тихо, но категорично отвърна Кефрия на незададения въпрос. — Децата си поверявам на вашите грижи. Ще им кажа, че се връщам в Бингтаун, за да убедя баба им да дойде при нас. От все сърце ви моля да не им разкривате истината.
Покритите глави кимнаха.
— Само се надявам заливът все още да се намира под наш контрол. В противен случай целият ни замисъл пропада — промълви Яни Купрус.
Черна и сребриста нощ. Вероятно красива, по свой собствен начин. Само че в живота на Малта вече нямаше време за красота. Не и в настоящия ѝ живот. Лунният блясък, напевът на смъртоносните води, лекият ветрец — всички тези неща за нея съществуваха като мътен фон. Цялото си внимание тя бе насочила към моста, поклащаш се под нея.
Отвратително усещане.
Тъй като въженото перило бе отпуснато, а и се намираше в самия край на моста, Малта предпочиташе да се придържа към средата и да пристъпва предпазливо. При всяко свое движение тя се напрягаше, за да не разклаща въжетата повече от необходимото. Ръцете си девойката бе притиснала около себе си. Люлеещите се фенери прикачаха по две и по три сенки към нея: гледка, напомняща за неотдавнашното боледуване. Това се превръщаше в още едно усилие — тя не можеше да допусне главозамайване.
С тропот на стъпки Силдин изникна край нея. Сепнатата Малта се отпусна на колене и сграбчи ръба на една от дъските.
— Защо се бавиш толкова? — попита момчето. — По-живо, Малта, иначе никога няма да стигнем. Остават ни още три моста и една кабинка.
— Кабинка? — изтерзано промърмори сестра му.
— Сядаш в една кошница и с помощта на ръчка се оттласваш напред. Много е забавно. Можеш да тръгнеш много бързо.
— А може ли и много бавно?
— Не зная. Никога не съм опитвал.
— Тази вечер ще опиташ — заяви тя и внимателно се изправи. — Силдин, още не съм привикнала с мостовете. Не можеш ли да вървиш по-бавно и да не ги разклащаш толкова?
— Защо?
— За да не ти откъсна главата.
— Хайде сега — отвърна Силдин. — Ти никога не би могла да ме настигнеш. Ето, хвани ме за ръката, не гледай надолу и не мисли, че се намираш високо. Ела.
Дланта му лепнеше от пот и мръсотия. Малта я стисна леко и го последва. Макар да ѝ се искаше, тя не можеше да изпълни всичките му препоръки. Все още не можеше да забрави, че се намира високо над земята.
— Защо толкова настояваш да посетиш града?
— Любопитно ми е. Бих искала да го разгледам.
— Рейн защо не те заведе?
— Днес той нямаше достатъчно време.
— Какво пречи да те заведе утре?
— Какво пречи да вървим без въпроси?
— Щом искаш. — Братчето ѝ мълча в продължение на цели три секунди. — Ти не искаш той да узнае, че си ходила сама, нали?
Малта бързаше подире му в старанието си да прекара колкото се може по-малко време върху тази отвратителна подвижна повърхност. Силдин успяваше да нагажда крачките си към поклащането, но тя така и не успяваше.
— Ти би ли искал мама да узнае за лодките?
Той не отговори. Споразуменията за двустранно мълчание дори при сключването си не изискваха думи.
Оказа се, че е възможно да съществува нещо по-лошо от мостовете: това беше въжената линия. Кошницата на лифта изцяло заслужаваше названието си, защото бе изплетена. Цялото отвратително пътуване Малта прекара на дъното ѝ, вкопчена в ръба, като се стараеше да не мисли за евентуалното ѝ разкъсване. За задвижването на механизма отговаряше Силдин.