Лифтът отвеждаше до клоните на поредното огромно дърво, обгърнато със спираловидна пътека. Клетата Малта трябваше да преодолее и нея. Докато достигне подножието, краката ѝ бяха започнали да се тресат — не от нерви, а защото бяха отвикнали от подобно усилие.
Тя объркано се огледа в мрака.
— Това ли е?
— Не точно. Това са работни постройки, издигнати от изследователите. Самият град е под нас. Ела, ще ти покажа един от входовете.
Въпросните постройки бяха изградени от дървени трупи и разположени съвсем близо една до друга. Тя последва брат си сред импровизирания лабиринт. По пътя си двамата прекосиха алея, очертана с факли. Малта реши, че за достигането на този терен има и по-лесен маршрут: Силдин просто я бе довел по заобиколния път, използван от децата.
Най-сетне, подир няколко развълнувани погледа от страна на брат ѝ, двамата достигнаха тежък капак, изработен от трупи.
— Помогни ми — прошепна Силдин.
Тя поклати глава.
— Вратата е закована.
— Само така изглежда. Възрастните вече не използват този вход, защото тук проходът се е срутил отчасти. Но пак е останало място да се пропълзи. Ние с теб можем да се промъкнем.
Малта приклекна до него и също се вкопчи в плесенясалия капак. Под ноктите ѝ веднага нахлу мръсотия. Но преградата действително се отмести, разкривайки квадратните очертания на пълен мрак.
— Долу има ли някакви факли или свещи? — запита тя, макар да се съмняваше.
— Няма. Но няма и да ти трябват. Просто докосваш стената и тя започва да свети. Само че угасва, ако отдръпнеш ръка. Блясъкът е слаб, но е достатъчен да се ориентираш. Виж.
Той потъна в отвора и миг по-късно от тъмнината изникнаха очертанията на дланта му, притискаща стената.
— Хайде, Малта!
Той не ѝ заръча да затвори капака, за което тя се радваше. Дори и така в прохода миришеше на влага и застояла вода… Какво правеше тя тук?
Девойката стисна зъби и опря дланта си до тази на Силдин. Последвалото я смая: изпод допира ѝ изникна ярък лъч светлина, стрелнал се по протежението на целия тунел, преди да изчезне отвъд завоя. Над сводестите входове очертанието се извиваше. На някои места в него блестяха руни. Момичето застина.
Силдин също мълча в продължение на секунди, преди колебливо да попита:
— Рейн ти е показал как да правиш това, нали?
— Не. А и аз не съм направила нищо, само докоснах стената. Това е джидзин.
Тя се заслуша. Някъде далеч долиташе музика. Инструментите бяха непознати, но тяхната мелодия ѝ напомняше за нещо…
Силдин все така се оглеждаше удивено.
— Уайли ми каза, че понякога Рейн правел това. Но аз не му повярвах.
— Може би става дума за нещо, което се случва понякога.
— Сигурно — отвърна брат ѝ. Ала не звучеше убеден.
— Чувал ли си тази мелодия?
Момчето се навъси насреща ѝ.
— Каква мелодия?
— Музиката. Долита съвсем тихо. Не я ли чуваш?
Последва дълго мълчание.
— Не. Чувам единствено капки.
— Ще продължим ли? — попита Малта, след като помълча на свой ред.
— Разбира се — отвърна братчето ѝ с увереност, ограничила се до самите му думи.
То тръгна бавно, задържащо едната си ръка до ивицата джидзин. Малта го последва.
— Къде искаш да отидеш? — поинтересува се Силдин.
— Където е погребана драцената. Познаваш ли мястото?
Брат ѝ я погледна навъсено.
— Драцена?
— Чух, че тук имало подобно създание. Знаеш ли къде е тя?
— Не. — Другият се почеса по бузата, пръстите му оставиха мърляви дири. — Не съм чувал за подобно нещо. — Той сведе поглед към краката си. — В действителност не съм навлизал навътре в затрупаната част.
— Заведи ме там.
Двамата продължиха мълчаливо. Някои от вратите, край които минаваха, бяха разбити. Малта не пропускаше да се вгледа във всяка от тях. Повечето от тези входове отвеждаха към рухнали помещения, пълни с пръст и коренища. Две от залите бяха разчистени; но не криеха нищо интересно, а прозорците им сляпо се взираха в слоеве пръст.
Понякога музиката долиташе по-ясно, друг път заглъхваше. Явно ставаше дума за някаква игра на ехото.
В началото на затрупания участък таванът и едната стена бяха рухнали под напора на пръст, заливайки каменния под. Със свободната си ръка Силдин посочи към върха на купчината отломки:
— За да продължиш, трябва да се покатериш горе и да се промушиш. Уайли казва, че за момент става много тясно, но нататък може да се върви — прошепна той.