Малта го погледна със съмнение.
— Ти успя ли да се провреш?
Силдин сведе поглед, поклащайки глава.
— Не обичам тесните пространства. Дори тези коридори не ми харесват. Мостовете и лифтовете са много по-забавни. Последния път, когато бяхме тук, имаше земетресение. Двамата с Уайли търтихме като зайци, за да не ни затрупа.
Личеше, че момчето се чувства унизено от това признание.
— Аз също бих побягнала — увери го Малта.
— Хайде да се връщаме.
— Бих искала да продължа още малко. Да проверя дали и аз бих могла да се промъкна. Ще ме изчакаш ли?
Силдин се съгласи, но не изглеждаше особено зарадван от перспективата. Затова сестра му допълни:
— А би могъл да ме чакаш и горе, край капака. Тъкмо ще стоиш на пост.
— Да, и така може. Малта, ако ни заварят, че сме слезли тук сами… Ще изглежда грубо. Различно е, когато Уайли ме води със себе си. Сега би изглеждало, че шпионираме домакините си.
— Зная какво правя — отвърна девойката. — Няма да се бавя дълго.
— Надявам се — промърмори Силдин.
Началото не беше особено трудно. Тя пристъпи сред влажната пръст, като продължаваше да задържа ръката си върху светещата ивица. Скоро ѝ се наложи да приклекне. Малко след това джидзиновата ивица се оказа затрупана и Малта трябваше неохотно да отдръпне пръсти. Светлината около нея притъмня. Девойката стисна зъби и продължи опипом. Едва след няколко крачки откри как да напредва по начин, който да не включва заплитането на полата ѝ.
Един болезнен удар в тавана ѝ показа, че е достигнала върха на купчината. По това време цялата ѝ рокля беше покрита с влажна кал, а ръцете ѝ бяха изстинали. Как щеше да обясни тази мръсотия пред домакините си?
За това тя щеше да мисли по-късно. Вече бе напреднала прекалено далеч. Не можеше да се върне точно сега.
И девойката продължи да напредва. Скоро ѝ се наложи да пълзи, като си помага с лакти и се оттласква с колене. Стичащи се капки и собственото ѝ дишане — това бяха единствените звуци, долавяни от слуха ѝ.
Тя спря, за да си поеме дъх.
Беше ѝ много неприятно да се намира сред мрак; струваше ѝ се, че самата тъма я притиска… Не, цялото ѝ идване тук беше нелепо. Малта реши да поеме обратно.
Не успя да се раздвижи. Калта я обгръщаше, пълзеше около краката ѝ.
— Силдин!
Отговор не последва. Най-вероятно той беше поел назад, за да я чака край вратата.
За момент тя отпусна глава върху ръцете си. Защо се беше подчинила на глупавата си приумица? Защо?
С какво основание тя бе решила, че ще успее там, където самият Рейн се беше провалил?
Глава тридесет и шеста
Драцена и сатрап
Обгръщаше я студ. Почвата — по-скоро кал — се беше просмукала в дрехите ѝ. Колкото по-дълго тя оставаше неподвижна, толкова повече се усилваше болката. Малта трябваше или да продължи напред, или да се върне. И двата варианта ѝ се струваха прекалено уморителни. Какво пречеше просто да продължи да лежи и да се осланя на случая?
Предишната музика отново започваше да се усилва. Покрай успокоения си дъх девойката можеше да се вслушва изцяло. Тази мелодия определено ѝ се струваше позната. Несъмнено някога бе танцувала на нея. Тя осъзна, че е започнала да си припява.
Малта отвори очи и повдигна глава. Наистина ли бе зърнала светлина пред себе си, или ѝ се беше сторило? Пъстрите отблясъци се раздвижиха едновременно с очите ѝ. Тя запълзя напред, към светлината и музиката.
И в следващия момент вече напредваше по нов наклон. Натискът над главата ѝ изчезна. Тя понечи да се изправи, но се подхлъзна; оставащата част от невидимия път тя преодоля с търкаляне. Но никакво препятствие не спря пътя ѝ.
Девойката разбра, че е преминала отвъд струпването: ръцете ѝ напипаха слой кал, под който каменните плочи на коридора бяха запазили студенината си.
Въпреки това тя все още се страхуваше да се надигне. Напред тя продължи пълзешком, докато не достигна стената. Едва край нея Малта се осмели да се изправи, и то само след като предварително опипаше мрака над себе си.
Дирещите ѝ пръсти докоснаха ивицата джидзин. В мига на допир коридорът се обгърна в сияние. Момичето стисна очи, ала след като погледа ѝ привикна пред нея се разкри смайваща гледка.
Излизаше, че стените край входа са били поразени от разруха — покривалите ги фрески бяха избледнели и отронени. В тази част на прохода светлината струеше не само от самата ивица, а и от декоративните форми, които тя разсичаше. Сред пода на коридора блестяха плочки. Музиката звучеше по-силно; към нея се присъедини женски смях.