Малта сведе поглед към дрехите си, лепнещи от влажна кал. Тя изобщо не беше очаквала, че ще се натъкне на нещо подобно: бе смятала, че градът е изоставен. Какво щеше да прави, ако някой се сблъскаше с нея? Може би да се оправдае с наранената си глава и да ѝ припише блуждаене?
Девойката не можа да не се усмихне при тази мисъл. Тазвечерната ѝ постъпка определено ѝ предоставяше ролята на луда.
Напред тя продължи на пръсти, стараейки се да стъпва тихо, макар че полата неприятно се притискаше към краката ѝ. По протежението на коридора имаше врати, повечето от които за щастие бяха затворени. Малкото стаи, в които можеше да се гледа, разкриваха обилие, с дебели килими и смайващи картини. Малта за първи път виждаше подобни мебели: дивани, облицовани със скъп плат, кресла, в които можеше да се спи, маси, чийто вид ги правеше по-достойни за названието пиедестали. Това беше израз на легендарните богатства на Дъждовните земи.
Но нали местните ѝ бяха казали, че никой не живее тук?
Тя сви рамене. Най-вероятно бяха имали предвид, че никой не използва това място за нощувка.
Малта продължаваше да върви напред. В един момент, неусетен и за нея самата, тя бе решила, че за нищо на света няма да тръгне да се връща по същия път. Не, щеше да намери някакъв друг изход.
Музиката затихна за момент, за да се завърне под формата на нова мелодия, също позната. За да си докаже, Малта започна да я тананика. И в следващия миг застина.
Защото си спомни къде е чувала тази мелодия преди: в първия сън, поделен между нея и Рейн. В него той я бе превел през притихнал град, за да я отведе в място, изпълнено с весела глъчка, музика и светлина. Същата музика тя чуваше и сега.
И пак ѝ се струваше странно, че е запомнила мелодията така добре.
Под краката ѝ се разнесе стържене — плочите се разместваха. Малта стреснато се вкопчи в стената — за да установи, че тя също трепери под ръката ѝ. Ами ако трусът продължеше? Ами ако целият град я затрупаше?
Тя се замая. Коридорът се бе изпълнил с хора: високи, елегантни жени със златиста кожа и смайващи погледа коси. Те крачеха спокойно, без да обръщат внимание на Малта, потънали в оживен разговор — на език, който Малта някога бе познавала. Полите им бяха дълги до земята, но с цепки, които стигаха до кръста. Сред плата проблясваха златисти крака. Следваше ги уханието на тежък и сладостен парфюм.
Малта залитна и трепна с клепачи, открили невиждащ поглед. Стената беше изчезнала изпод ръката ѝ. Рязък, приливът на мрак и задушлива влага я накара да изпищи. В далечината долиташе хрущене.
Пипнешком тя започна да размахва ръце и един от паническите жестове напипа отново осветителната ивица. Завърналият се блясък освети празен коридор: зърнатото току-що бе дело на въображението ѝ.
Девойката внимателно докосна раната върху челото си. Не, определено беше сгрешила с идването си тук. Най-добре да излезе, да се върне в стаята и леглото си.
Ако се натъкнеше на някого, тя нямаше намерение да се преструва, че е дошла тук заради замайването си. Опасяваше се, че умът ѝ действително е започнал да ѝ погажда номера.
Тя решително закрачи, прилепила пръсти до ивицата. Вече не се стараеше да пристъпва безшумно и да се прокрадва край ъглите. Вместо това Малта вървеше с бърза крачка из лабиринта коридори, подбирайки онези от тях, които бяха най-големи и най-използвани. В един момент музиката звучеше особено силно, ала след един завой започна да заглъхва.
Най-сетне тя достигна широк, осветен коридор. Стените му бяха украсени с образите на крилати създания в полет.
В края на този коридор се издигаше сводът на метална врата. Релефният образ, който я красеше, ѝ бе добре познат: същият символ красеше каретата на Купрусови — петел с корона, готов всеки момент да скочи в битка. Макар избраната птица да не беше особено величествена, стилизираният облик пак смогваше да изглежда дързък и заплашителен. Почти достоен за възхита.
Иззад тази врата долитаха звуците на бал — оживени разговори и смях. Музиката се преплиташе с тропота на танцуващите.
Малта отново сведе поглед към роклята си. Е, не можеше да стори нищо. По това време трябваше да е привикнала към унижението. А и нали искаше да се прибере.
Тя приближи едната си ръка до челото в привидно прималяване, с другата бутна вратата.
Девойката влетя сред мрак, защото вратата поддаде неочаквано леко под допира ѝ. В това помещение миризмата на влага се улавяше особено силно. Тя стъпи в локва студена вода.
— Помогнете ми! — глуповато възкликна тя. Но музиката и гласовете бяха затихнали. Ако се съдеше по миризмата, това не беше бална зала, а застояло блато. И или Малта беше ослепяла, или мракът бе пълен.