Яни побърза да затвори вратата след себе си.
— Да го сложим да си легне — уморено изрече тя.
Главата на Рейн се раздвижи, той отново отвори очи. По страните му се стичаха сълзи.
— Не! — завайка се той. — Пуснете ме да стана. Трябва да помогна на Малта. Драцената я е хванала. Трябва да я спася.
— Стига си говорил глупости! — сгълча го Яни. — Вече е късно през нощта. А и нима очакваш да се покажеш пред хората в такъв вид? Бендир ще ти помогне да си легнеш — креватът е единственото място, където ще ходиш тази нощ.
По-възрастният брат се приведе, сграбчи го за ризата и го полупренесе към леглото.
— Готово — заяви Бендир, докато се изправяше и изтупваше ръце. — Майко, вземи бутилката и духни лампите. Рейн, ти се постарай да се наспиш. И без повече крясъци.
Гласът му показваше, че няма да търпи възражение.
— Малта… — простена по-малкият.
— Ти си пиян — продължи Бендир.
— Не чак толкова пиян. — Рейн понечи да се надигне. Понечи, защото брат му го блъсна обратно. По-малкият стисна юмруци, но не замахна, а се обърна към майка си. — Малта е при драцената. Тя ще я вземе.
— Малта ще вземе драцената? — объркано се навъси Яни.
— Не! — раздразнено кресна по-малкият брат. Той отново направи опит да се надигне, а Бендир отново го блъсна, този път по-грубо. Този път Рейн замахна към брат си, който с лекота избегна удара и го предупреди:
— Ако пак посмееш да ми вдигнеш ръка, ще те пребия!
— Майко! — Стенанието му звучеше нелепо за един зрял мъж. — Малта отиде при драцената. — Той нетърпеливо си пое дъх, но си наложи да говори бавно и ясно. — Драцената е хванала Малта вместо мен.
Рейн обхвана главата си с ръце и продължи:
— Драцената я няма — вече не я усещам. Малта я е накарала да ме остави…
— Да, няма я — опита се да го успокои майка му. — И още по-добре. Сега искам да си починеш хубаво, а на сутринта ще ми разкажеш всичко. Аз също искам да поговоря с теб.
Тя не обърна внимание на Бендировото презрително изсумтяване.
Малкият ѝ син отново въздъхна.
— Ти не ме слушаш. И не разбираш. Много съм уморен и ми се спи, но трябва да отида при нея. Трябва да накарам драцената да я пусне. Иначе Малта ще умре и вината ще е моя.
— Рейн. — Яни Купрус търпеливо приседна на леглото му и намести одеялото му. — Алкохолът и натрупалите се притеснения ти идват в повече. Намиращото се в нашата зала не е дракон, а мъртъв ствол. Малта не е в опасност. Случилото се с нея е било инцидент, а не твоя вина. От ден на ден тя се възстановява по-бързо. Много скоро тя ще е оздравяла напълно. Моля те, опитай да поспиш.
— Пиян от дума не разбира — промърмори Бендир, разсъждаващ гласно.
Рейн изскимтя и бавно вдиша, готвещ се за поредната си тирада. Явно в последния момент той размисли, защото каза:
— Наистина съм много уморен. От много време не съм спал истински… Но искам да ме разбереш. Малта е слязла в града, в нашата зала. Залата с коронования петел. Върви да я доведеш. Това е всичко, което искам от теб.
— Непременно. Сега поспи. Бендир и аз ще се погрижим за всичко. — Тя помилва ръката му и отмести една къдрица от покритото с дребни неравности чело.
Бендир отново изсумтя.
— Държиш се с него като с бебе!
Той събра бутилките от масата и отиде до вратата, за да започне да ги изхвърля една след друга в блатото. Яни не обърна внимание на изблика му. Тя продължаваше да седи край Рейн и да наблюдава как той бавно се успокоява и се унася. Не, синът ѝ не се давеше в спомени. По-рано тя бе чула обикновените крясъци на един пиян. Рейн все още си оставаше себе си. Той разпознаваше нея и брат си, а не говореше с призраци. Беше влюбен в истинско, живо момиче. Не се беше удавил. Нямаше да се удави.
Приключилият с разчистването Бендир пристъпи обратно в стаята и взе фенера.
— Идваш ли?
Яни кимна и се надигна от леглото. Рейн не усети раздвижването им — той продължаваше да спи спокойно.
— И ти ще го оставиш на спокойствие, завинаги — дръзко постави условието тя.
Драцената се изсмя.
Щом бъда свободна, малка моя, какво биха ме интересували нищожните ви животи? Ще отлетя, за да търся себеподобните си, което по съвместителство ще го остави на спокойствие. Сега слушай…
Малта бе притиснала ръце и пулсиращото си чело към огромния ствол.
— И ще спасиш баща ми — настоя девойката.
Разбира се, измърка женската. Вече ти казах, че ще го сторя. Освободи ме.