— Но какво ми гарантира, че ти ще спазиш думата си? — проплака Малта. С решителен глас тя продължи. — Ще трябва да ми дадеш някаква гаранция. Някакъв залог.
Дадох ти думата си. Драцената започваше да губи търпение.
— Това не е достатъчно. — Малта се замисли. Имаше нещо, което тя можеше да използва… Да. — Кажи ми името си.
Няма, решително заяви женската. Но щом бъда свободна, аз ще ти донеса съкровища, каквито не си и сънувала. Диаманти с големината на гълъбови яйца. От юг ще ти донеса цветя, които никога не увяхват, а самото им ухание лекува всяка болест. От север ще ти донеса лед, чиято твърдина надминава всеки метал, а никога не се топи. Ще те науча да изработваш оръжия от него; оръжия, които секат камък. От изток ще ти донеса…
— Стига с тези приказки! — прекъсна я девойката. — Съкровищата ти не ме интересуват. От теб искам единствено повече да не измъчваш Рейн и да спасиш баща ми. Корабът се казва Вивачия. Искам да го намериш, да убиеш пиратите и да го донесеш заедно с татко.
Да. Вече ти обещах. Сега…
— Празните обещания не са достатъчни. Закълни се в името си. Закълни се в него, че ще спасиш Кайл Хейвън и ще оставиш Рейн Купрус на мира. Иначе няма да ти помогна.
Гневът на създанието се стовари като удар върху цялата ѝ същина.
Ти смееш да ми нареждаш? Изглежда не осъзнаваш, насекомо, че вече ми принадлежиш. Откажеш ли ми, аз ще преследвам душата ти до края на дните ти. Моята воля ще замени твоята. Бих могла да ти заповядам сама да изтръгнеш ноктите си — и ти би го сторила. Бих могла да ти наредя да удушиш собствените си деца — и ти би се подчинила. Способна съм да накарам дори най-близките ти да…
Слаб трус сграбчи залата, прекъсвайки заплахите на пленената женска. Малта стисна устни, за да не изпищи.
Виж, ти гневиш боговете с исканията си към мен! Прави каквото ти кажа, иначе те ще сринат цялата зала връз теб.
— И върху теб — неумолимо напомни Малта. — Заплахите ти не ме трогват. Ако ти беше способна на такива неща, отдавна щеше да си принудила Рейн да ти се подчинява. Кажи ми името си! Не го ли споделиш с мен, аз няма да ти помогна по никакъв начин. С нищо!
Драцената мълчеше. Малта продължаваше да изчаква. Беше ѝ много студено. Тя вече дори не трепереше, а бе започнала да се тресе по начин, който изпълваше костите ѝ с болка. Вече не чувстваше краката си. Струваше ѝ се, че е стъпила в ледена локва, но вече не беше сигурна. Тя беше дошла в града, беше намерила драцената, но въпреки това щеше да се провали. Тя не можеше да спаси никого — нито баща си, нито мъжа, отказал се от мечтата си заради нея. Тя си оставаше безпомощна жена без никаква власт.
Тя отдели ръце от ствола и му обърна гръб. Надяваше се, че посоката, в която е поела пипнешком, е правилна и ще я отведе обратно до входа.
Гласът на женската неочаквано отекна сред тишината.
Тинталия. Името ми е Тинталия.
Малта застина, за да не подплаши надеждата си.
— Слушам те — подкани тя.
Ако ме освободиш, обещавам, че повече няма да измъчвам Рейн Купрус и че ще спася Кайл Хейвън, твой баща.
Малта дълбоко си пое дъх, обърна се и храбро пое обратно. Когато ръцете ѝ докоснаха ствола, девойката се отпусна и едновременно с издишването си престана да се съпротивлява.
— Кажи ми как да те освободя.
Драцената заговори бързо, с охота.
В тази зала Древните творяха изкуството си. От помнеща скала те изработваха живи скулптури. Онези, които бяха на път да напуснат живота, пристигаха в залата, посвещавайки последните си дни на творчество. След смъртта им изработените от тях скулптури поемаха техния живот. През огромната врата в южната стена на тази зала оживелите скулптури изникваха на белия свят и започваха да се вият над града — докато мнимият им живот не угаснеше. В планините има цяло гробище от тези статуи. Древните виждаха в направата им вид изкуство. За нас беше забавно да виждаме каменните си копия.
— Не разбирам какво общо има това — прекъсна я Малта. Коленете я боляха от студ, беше ѝ омръзнало от приказки. Искаше ѝ се просто да приключи с нещото, което се искаше от нея.
В стената има тайни панели, зад които се крие механизмът на голямата врата. Намери ги и ги използвай. Когато лъчите на слънцето докоснат люлката ми, аз ще стана свободна.
Малта се навъси.
— И това е всичко? Щом е толкова просто, защо Рейн не го е сторил?
Той искаше, но се боеше. Мъжките са плахи създания. Те мислят единствено за храна и за разплождане. Но ние двете с теб, млада кралице, знаем, че животът далеч не се свежда до това. Женските трябва да бъдат безжалостни, за да запазят малките и да продължат вида. Понякога това означава поемането на рискове. Мъжките остават да треперят в сянката, защото се боят от собствената си смърт. А ние знаем, че единствената истинска заплаха е краят на нашия вид.