Тези думи развълнуваха душата на Малта. Почти изцяло те бяха истина. Ала тя не можеше да посочи неистинната част.
— Къде са тези панели? — уморено попита девойката. — Искам да приключваме.
Не зная, призна драцената. Аз никога не съм идвала в тази зала. Онова, което зная, зная от чуждите животи. Ще трябва сама да намериш механизма.
— Как?
Като се учиш от онези, които са знаели. Ела при мен и не се противи, Малта Вестрит. Позволи ми да разкрия спомените на града пред теб, за да узнаеш.
— Спомените на града?
Древните имаха обичай да влагат спомените си в самите си градове. Ти и останалите като теб понякога долавяте техния отзвук, но сами не сте способни да се докоснете до тях истински. Аз мога да ти помогна. Ако ми позволиш.
Тогава Малта разбра: осъзна собствената си роля в това споразумение. Да, всичко си идваше на мястото.
Тя си пое дъх. И се облегна на ствола, притискайки ръце, гръдта и лицето си. И отново вдиша, сякаш се готвеше да се гмурне.
Забранявайки си страх и съпротива, тя изрече, с пресъхнала уста:
— Удави ме в спомени.
Драцената не се нуждаеше от втора подкана.
Залата оживя. Това не бяха фантомни образи: Малта Вестрит беше тази, която представляваше привидение. Стотици животи изникнаха около нея — високи хора, с медни и лилави очи и кожа с меден оттенък. Те танцуваха, разговаряха и пируваха под напълно прозирния купол, под звездите.
Само за един миг настъпи утро. Под първите лъчи на зората се разгръщаха екзотични растения. В единия край на огромната зала шумеше многоетажен фонтан, сред чиито струи подскачаха риби. Ето че настъпваше пладне и вратите се отваряха, за да пропуснат хладина. В следващия момент отново настъпваше вечер — Древните отново се събираха, за да разговарят, да се смеят и да танцуват. И тази нощ отлетя мимолетно. Слънцето се завърна. В залата бе изтеглен огромен блок от черен камък, изпъстрен със сребристи жилки.
Тъй дните продължаваха да се ронят, като падащи цветчета. Възрастни хора обхождаха камъка, стиснали чукове и длета. Блокът придоби формата на дракон. Умиращите се притиснаха към статуята, отдадоха ѝ същините си. Вратите се отвориха. Драконът се раздвижи и закрачи напред, обграден от ликуването на умилени зрители. Той отлетя. Последва прощално тържество. Нов камък бе внесен. Дните и нощите се ронеха като черни и бели зърна от разкъсала се броеница.
Малта продължаваше да стои вкоренена във времето, а дните прелитаха край нея. Тя изчакваше. И наблюдаваше.
Макар това да ставаше все по-трудно. Макар тя да губеше усет за себе си. Защото спомените постепенно изпълваха залата, гъсти като мед. Малта попиваше всички тях и ги възприемаше — макар те да превъзхождаха способността на ума ѝ. Тези спомени бяха съхранени тук именно с предназначението да бъдат вкусвани: изтънчено удоволствие на някогашната култура. Ала не и да бъдат вкусвани по подобен начин — не и в потоп, който не позволяваше на отделните детайли да изпъкнат, защото ги предаваше едновременно.
Малта не принадлежеше към народа на Древните, нито към вида на драконите: дори да пожелаеше, тя не бе способна да задържи цялата тази памет. Узнатото изчезваше от нея почти в същия миг, в който бъдеше възприето. И сред всичко това тя се вглеждаше за единствен детайл, комуто не биваше да позволи да ѝ избяга. Панелите в стената. Механизмът на вратата. Всичко останало тя не задържаше.
Студът на влажната зала продължаваше с готовност да попива в нея, ала усещан само от тялото ѝ: месеците и годините продължаваха да прелитат край нея, за да дамгосат паметта ѝ с нови мигове. Преливащото знание ѝ позволи да вижда и в двете посоки на времето. Тя видя как залата бива изграждана. Видя отчаянието, с което работниците довличаха драконовите люлки. Те ги пренасяха тук, защото небето бе почерняло, земята се тресеше, а въздухът бе изпълнен с пепел, ронеща се като черен сняг. И неочаквано всичко застина. В едната простираща се под нея посока биваше полаган първият блок на тази зала; в другата хората бяха избягали или лежаха мъртви. Тя знаеше всичко. Тя не знаеше нищо.
Малта. Стани.
Коя от всички образи беше тя? И имаше ли значение? В крайна сметка всички бяха разменяеми. Нали така?