Спомняш ли си, Малта Вестрит? Спомняш ли си как да отвориш вратата?
Трябваше да раздвижи тялото. Да го накара да се надигне. Ама че ниско и трътлесто тяло. Ама че нищожен живот бе водило то, глупав живот. Сега да премигне. Залата е тъмна, но е лесно да си я припомни, каквато е била някога. Да си припомни как слънцето блести и пречупва лъчите си в кристалния купол. Сега на работа. Вратите.
Залата имаше две врати. Малта беше влязла през северния вход — прекалено малък за драцената, чиято люлка бе внесена през южната врата. Тя не си спомняше много за себе си или дори защо е дошла тук, но не бе забравила, че трябва да отвори вратата.
Съхраняваните спомени ѝ бяха показали, че някога въпросният механизъм е бил задействан от четирима. А Малта трябваше да го стори сама.
Тя се приближи до първия панел от едната страна на южната врата и посегна да го отвори. Декоративният панел не помръдна под усилията ѝ.
Девойката го удари с юмрук, при което преградата щракна. Този път опитът ѝ се оказа успешен, макар че панелът се откачи от захабените си панти и падна на пода. Без значение, той не ѝ беше нужен.
Показаното от спомените и досегът на сетивата ѝ не съвпадаха. Добре смазаната манивела, която бе зърнала в образите от миналото, бе клеясала и покрита с паяжини. И не помръдваше под усилията ѝ.
В следващия миг тя се сети, че за начало трябва да премести отключващия лост. Ръката ѝ намери и него, макар и лишен от очакваната дървена дръжка: пръстите ѝ се обвиха около гол метал. Девойката го сграбчи с две ръце и наблегна. Лостът не помръдна. Раздвижи се едва когато тя опря крака в стената и използва тежестта си. След първоначалното усилие ръчката поддаде с изненадваща лекота. Иззад панела се разнесе стържене.
Тя се надигна от каменния под, където бе я запратила неочакваната отстъпчивост на механизма, и посегна към манивелата… Не, първо трябваше да освободи механизма и от другата страна, иначе вратата нямаше да се отвори.
Ноктите ѝ бяха сцепени, а ръцете ѝ кървяха, ала тя не обръщаше внимание на това, а се зае да отваря втория панел. При отместването му рукна влажна пръст — тук стената бе поддала. Девойката разчисти с шепи около лоста и го сграбчи.
Този лост се отмести съвсем малко. Наложи ѝ се да се покатери по стената, за да стъпи отгоре му. Това ѝ спечели ново раздвижване. Над главата ѝ се разнесе скърцане. Малта отново подскочи, този път по-високо. Лостът отстъпи, а в следващия миг неочаквано се прекърши. Назъбеният метал разкъса роклята ѝ; при падането тя лошо си удари коляното. Неопределено време тя изпитваше единствено болка.
Изправи се, Малта.
— Да, зная. Имам още работа.
Тя намираше собствения си глас за странен.
Девойката се изправи и докуца обратно до панела. Дръжката на манивелата бе прикрепена към колело с размерите на коларско, изработено изцяло от метал. Около спиците му бе заседнала пръст, която Малта се зае да разчиства. Бучиците бяха студени, влажни и остъргваха кожата ѝ.
Просто опитай да го завъртиш.
Тя покорно обви дръжката с две ръце. В спомените бе видяла, че двама мъже едновременно задействат механизмите от двете страни на вратата. А тя беше сама.
Изненадващо, манивелата действително помръдна, но почти веднага заяде. Във вътрешността на стената долетя кратко раздвижване. Малта реши да се върне при първия панел — може би тамошният механизъм бе останал незасегнат.
Другото колело се въртеше по-плавно, ала и то не успя да измине цял оборот, преди да застине. Споходена от догадка, девойката отново отиде при затрупаната манивела и установи, че колелото отново може да се върти. Тя започна да обхожда двата механизма последователно.
Скоро можа да види как самата врата се раздвижва. Откъм стените отново долитаха звуци — това беше раздвижването на вериги, така нашепваха спомените ѝ. Противотежести започваха да се спускат. Нали така бе проектирана залата… Тя помнеше. Спомняше си механизма, спомняше си изграждането на купола.
Тя осъзна, че в представата си съзира два образа на стената, вратата и обединяващия ги механизъм. Два, защото споменът се отличаваше от онова, което напипваха ръцете ѝ. Девойката започна да опипва стената и пукнатините в нея, стиснала очи, за да прогони някогашната картина.
Тя рязко се извърна.
— Цялата стена ще се срине, ако вратата се раздвижи. Чист късмет, че е останала непокътната до този момент.
Тя ще се срине, ще отърси пръстта и ще освободи път за светлината, предрече драцената. Не спирай.