— Ако преценката ти е грешна, ще бъдеш затрупана. И двете ще бъдем затрупани.
Предпочитам подобна алтернатива пред настоящата си съдба. Продължи, Малта. Ти обеща.
Името е най-древната магия… Тя осъзна, че отново е себе си: млада жена, облечена в окаляни дрехи и заобиколена от мрак. Като забравен сън изчезна споменът за младия горд архитект, проектирал тази зала. Девойката отново се напрегна и колелото отново се раздвижи.
Но това бяха последните частични обороти, които тя можа да изтръгне — и двете страни на древния механизъм отказваха да се движат повече. Стената проскърцваше, но вратата не помръдваше.
— Механизмът заяде. Не мога да отместя вратата… Съжалявам.
В рамките на един проточил се момент драцената мълча. Сетне тя нареди:
Върви да доведеш помощ… Виждам, че брат ти е близо. За тебе ще бъде лесно да го принудиш. Доведи го. Вземи и два лоста. Хайде, върви.
Имаше разумни и основателни причини Малта да възрази, но тя не можеше да си ги спомни. Дори брата, за когото бе споменала драцената, тя си спомняше съвсем смътно. Вратата и отварящият я механизъм бяха единствените неща, които девойката помнеше ясно. Лостовете бяха добра идея — пъхнати между спиците, те щяха да улеснят въртенето.
Обратния си път тя намираше благодарение на запомнената подредба. Заради този спомен стъпките ѝ, макар и уморени, безпрепятствено я отведоха до северната врата. В коридора Малта допря пръсти до ивицата джидзин. Едновременно със светлината коридорът се изпълни с оживление. Край нея пристъпваха благородници, следвани от слугите си. Шивачка и нейните чиракини с поклон се отдръпваха от прага на една зала, увесили скъп плат върху ръцете си. Бавачка, прегърнала пухкаво ридаещо дете, забързано крачеше срещу нея, а сетне и през нея. Бавачката весело поздрави млад мъж, чиято шапка бе украсена с ленти, той подсвирна в отговор… Малта беше призракът тук, а не те. Това беше техният град.
Тя стъпи накриво, залитна и пусна стената. Завръщането на мрака я отведе обратно в нейното време — тъмно, влажно и разположено сред руини. Протегнатите ѝ ръце установиха, че този проход е затрупан.
Едновременно с повторното докосване на стената Малта осъзна по-добър маршрут — той щеше да я отведе до вход, намиращ се по-близо. Девойката се обърна и веднага пое във въпросната посока. Тялото ѝ трепереше от изтощение, на което тя не обръщаше внимание: тя се намираше едновременно в стотици различни моменти, защо да се съсредоточава върху онзи от тях, съдържащ болка? Дори допирът на разкъсаната ѝ пола бе неосезаем за краката ѝ.
Разнеслият се трус я накара да се хвърли на пода. И след отминаването му Малта остана притисната към плочите на коридора, за да се увери, че земетресението действително е утихнало. Повече трусове нямаше. Само в далечината долитаха някакви стържещи звуци.
Тя бавно се изправи на крака и докосна осветителната ивица. Отзовалото се сияние бе слабо; Малта трябваше да направи справка със спомените си, преди да продължи.
Чуваха се писъци. Тя не им обръщаше внимание, както не обръщаше внимание на разхождащите се двойки и на джафкането на кученце, стрелнало се през краката ѝ. Малта нямаше време да разглежда призраци и спомени. Тя трябваше да отвори вратата.
Девойката пое по страничния коридор, отвеждащ към изхода. Тук писъците долитаха по-силно. Те принадлежаха на женски глас.
— Изведете ни! — крещеше жената. — Ще се удавим!
Малта, тъкмо минаваща край вратата, забеляза как преградата трепери под юмруците на жената. По-скоро от любопитство, отколкото от желание да помогне, тя се приближи до вратата и наблегна.
— Дръпни! — извика девойката. Заседналата врата неочаквано отстъпи. От стаята изскочи жена, чийто устрем я сблъска с Малта и събори и двете на пода. Зад прага на стаята стоеше блед мъж. В него имаше ярък фенер, чиято светлина Малтиният поглед усещаше болезнено.
Жената се изправи първа, при което едва не стъпка Малта.
— Стани! — изрева тя вместо благодарност. — Заведи ни до изхода. Не виждаш ли, че стената се е пропукала и влиза кал!
Другата извърна глава към помещението. По скъпия килим на стаята бавно прииждаше вълна гъста кал, вече започваща да се разрежда: през цепнатината, отговорна за изтичането, вече проникваха и водни струи. Стената нямаше да издържи дълго.
— Цялата стая ще се срине — заяви Малта.
Бледният млад мъж погледна през рамо.
— Най-вероятно. — Той погледна приседналата на пода девойка. — Твоите господари ни увериха, че тук ще бъдем в безопасност. Че никой не би могъл да ме открие тук. Каква е ползата да останеш скрит от убийците, ако се удавиш в кал?