Малта премигна. Образите на Древните край нея изчезнаха. Но сатрапът на Джамаилия все още стоеше пред нея.
— До утре ли ще лежиш на пода? Заведи ни при господарите си. Време е да се сблъскат със заслужения ми гняв.
Кеки тъкмо излизаше за втори път — тя се беше върнала в стаята, за да вземе фенер.
— Тя е безполезна — обърна се придворната към сатрапа. — Ела. Мисля, че зная пътя.
Малта продължаваше да лежи на пода и докато наблюдаваше отдалечаването им. Замаяно тя осъзнаваше, че случилото се току-що бе изключително значимо. Излизаше, че сатрапът е бил доведен в Дъждовните земи, за да бъде укрит на сигурно място. Тя така и не бе научила това. Никой ли не ѝ се доверяваше?
Тя затвори очи с намерението да съсредоточи мисълта си. Вместо това ѝ се прииска да заспи.
Подът се раздвижи, една от плочите блъсна бузата ѝ. Кеки и сатрапът изпищяха. Но не техният вик сепна Малта, а грохотът, долетял от стаята им. Още по време на труса девойката скочи на крака, сграбчи вратата и я затръшна. Но дали една врата можеше да спре устрема на цяло свличане.
Тя притисна ръце към слепоочията си, за да се овладее. За да се съсредоточи. За да избере подходящия момент от новопридобитите си спомени. Избраното я потопи сред образи на хаос. Ала тези образи носеха със себе си шанса на спасение.
Малта се затича. Пред себе си тя видя подскачащата светлина на фенера, който носеше царедворката. След няколко мига девойката се изравни с нея и сатрапа.
— Тръгнали сте в грешна посока — каза им тя, докато изтръгваше фенера от ръката на Кеки. — Насам.
Двамата я последваха. Редом с тях бягаха спомените от някогашни животи, чийто поток Малта следваше. Щом Древните бяха избягали от предсмъртната агония на своя град, тя също щеше да го стори.
Поне така се надяваше.
Глава тридесет и седма
Смъртта на града
Земетресението, разтърсило последните часове преди зората, не събуди Кефрия — тя така и не бе могла да заспи.
На предшествалия трус тя не бе обърнала внимание. Него лесно можеше да подмине, ала този беше различен. Той започна с остро и изненадващо разтърсване, ала не то, а последвалото продължително треперене накара Кефрия сепнато да скочи на крака.
Нейните домакини я бяха предупредили, че полюшването на дърветата прави земетресенията да изглеждат по-силни. Въпреки това тя трябваше да се придържа за рамката на леглото, докато се преобличаше. Тя веднага си помисли, че Силдин най-вероятно щеше да сметне земетресението за забавно, но Малта щеше да се уплаши. Трябваше да отиде при нея. А щом отидеше, трябваше да ѝ каже за връщането си в Бингтаун.
Искаше ѝ се да бе сторила това вчера — ала въпросното посещение завари дъщеря ѝ заспала, а Кефрия не можа да се насили да я събуди. Малта все още се нуждаеше от много почивка: отокът върху челото ѝ беше спаднал, но кръговете около очите ѝ все още не бяха изчезнали. И тъй като жената знаеше, че сънят е най-добрият лечител, тя безшумно бе затворила вратата след себе си.
По настояване на тукашната лечителка Малта беше настанена в слънчева стая, на най-горното ниво. За да я достигне, майката трябваше да преодолее няколко моста и едно виещо се стълбище. А тя все още не бе привикнала с тези необичайни тротоари, за да приветства подобна перспектива. Виж, Силдин стремглаво търчеше по тях, но Кефрия все още се изнервяше.
Мрачината само прибавяше към тревогата ѝ: проблем, по отношение на който жената беше безсилна — тя не можеше да принуди слънцето да изгрее по-бързо. Затова държеше ръцете си скръстени и се стараеше да стъпва в средата на пътеката. И да не мисли за начина, по който мостовете биха се разклатили от поредното земетресение. Когато осъзна, че е започнала да пристъпва с дребни, плахи крачки, Кефрия веднага си наложи да продължи с нормален ход. Въпреки това тя се зарадва, когато най-сетне достигна стълбището.
По време на изкачването тя подбираше най-подходящото встъпление, с което да съобщи на Малта за заминаването си. Каквито и думи да използваше, щеше да бъде трудно и за двете им. С напускането на Кефрия Малта щеше да остане съвсем сама, ако не се броеше Силдин. Дъщеря ѝ все още отказваше да приеме Рейн, защото продължаваше да го вини. Самата Кефрия му бе простила по време на пътуването насам на борда на Кендри. Тя вярваше, че хората, пресрещнали каретата, са проявили непростима самодейност. Искрената мъка на младия мъж, който през цялото пътуване не спря да будува пред каютата на любимата си, беше убедила Кефрия, че той действително няма вина за случилото се. Може би с времето Малта също щеше да осъзнае това, но нищо не гарантираше подобен развой. А дори и да беше гарантиран, пак щеше да остане период, в който двете ѝ деца трябваше да разчитат единствено едно на друго.