— Аз също споделям твоето притеснение — отвърна Яни. — Ще разпратя хора, които да се поинтересуват дали някой не я е виждал. Може би тя е отишла някъде със Силдин?
— Възможно е — досети се Кефрия. — През последните няколко седмици двамата се сближиха. Зная, че той беше нетърпелив да ѝ покаже града. — Тя доближи ранената си ръка до челото. — Това поведение ме кара да се съмнявам доколко е разумно да ги оставям сами. Струваше ми се, че Малта е започнала да придобива отговорността, полагаща се на възрастна. Вместо това тя изчезва посред нощ, без дори да се обади…
Яни спря, хвана ръката ѝ и обърна непокритото си лице към нея.
— Обещавам ти, че ще се грижа за тях като за свои деца. Ще поверя Силдин на грижите на Рейн: за него ще бъде добре да свиква да се оправя с малчугани.
Заради обнадеждената усмивка, придружила тези думи, лицето ѝ придоби напълно човечен вид; изгубиха значение белезите на Дъждовните земи. А в следващия момент върху лика на Яни изникна молба.
— Онова, което ти снощи предложи да сториш за нас, е изключително храбро и благородно. Чувствам се неудобно да те подтиквам към него. И в същото време ти си единствената, която се намира в уникалната позиция да шпионира за нас.
— Да шпионира. — За Кефрия беше трудно да си представи себе си в подобна роля. — Струва ми се, че…
Репликата ѝ бе прекъсната от бронзовия екот на камбана.
— Какъв е този звук? — попита гостенката.
Яни сепнато беше извърнала глава към стария град. Без да поглежда към Кефрия, тя отвърна:
— Това е сигнал, че е имало срутване, което може да е затрупало хора. Тази камбана е заделена специално за тези случаи. Длъжни са да се отзоват всички, които са способни да помагат… Трябва да вървя, Кефрия.
С тези думи Дъждовната Търговка се затича към звука, оставяйки Кефрия да се взира след нея.
Гостенката бавно премести поглед към затрупания град. Заради клоните тя не можеше да види много. А и нивата на Трехог закриваха голяма част от гледката. Из него хората изникваха един след друг: мъже навличаха ризите си тичешком, а жените влачеха инструменти и съдове с вода.
Кефрия реши да потърси Малта и Силдин, за да се присъединят към разравянето — ако Малта бе в състояние. Във всеки случай ѝ се предоставяше възможност да им разкаже за предстоящото си пътуване.
Малта отдавна бе престанала да брои задънените тунели, на които се натъкваше. Влудяващо беше да гледа как образите на някогашните обитатели изчезват отвъд отломките — в тяхното време коридорите бяха чисти.
Всеки път, когато тя се натъкнеше на подобно препятствие, сатрапът и неговата придворна ставаха все по-разстроени.
— Нали каза, че знаеш пътя! — обвини я той с глас на възмутена обида.
— Зная пътя. Зная всички пътища. Просто трябва да намеря коридор, който да не е затрупан.
Тя отдавна бе заключила, че сатрапът не разпознава в нейно лице момичето, с което бе танцувал на бала и в чийто дом бе възнамерявал да гостува: вместо това Косго я смяташе за слугиня, и то не от особено умните. В случая девойката не можеше да го вини. Самата тя се затрудняваше да остава предишната Малта — собствените ѝ спомени от бала ѝ се струваха по-откъслечни и смътни от спомените на заобикалящия град. Животът на Малта принадлежеше на някакво фриволно и глезено момиче. Докато в настоящия момент нейната припряност не се дължеше на желанието ѝ да оцелее, колкото на нуждата да намери брат си и да го заведе обратно в залата, за да може с негова помощ да отвори вратата. За да стори това, най-напред тя трябваше да намери изход. Помощта, която оказваше на тези двамата, чисто и просто представляваше съвпадение на обстоятелства.
Тя подмина залата на театъра, а в следващия момент рязко спря и се обърна към входа ѝ. И повдигна фенера към отвора мрачина, за да провери по какъв начин обширното помещение е понесло хода на времето.
Някогашното великолепие бе полусрутено. Личаха опити за разчистването му, останали неуспешни заради рухналите блокове от тавана. Въпреки това Малта реши, че рискът си струва.
— Насам — каза девойката на двамата си спътници.
— Ама че глупост! — завайка се придворната. — Та тази зала е почти затрупана! Ние трябва да намерим изход, а не да влизаме по-навътре сред руините!
За Малта беше по-лесно да обясни, отколкото да спори.
— Всеки театър има отделен коридор за актьорите. Древните са изработвали тези проходи с особено умение, за да изглежда илюзията по-пълна. Зад сцената, която още се е запазила, има помещения и изход. Често съм минавала по този коридор. Елате. Доверите ли ми се, още ще има шанс да оцелеете.