— Не смей да ми държиш такъв важен тон, момиченце — възмути се Кеки. — Ти се забравяш.
За момент Малта замълча.
— Забравям се в по-голяма степен, отколкото осъзнаваш — съгласи се тя. Собственият ѝ глас ѝ се струваше непознат. На кого принадлежеше този изговор?
В момента тя нямаше време да издирва спомена сред цялото множество. Вместо това Малта поведе останалите двама към сцената, прекоси я и пое надолу. Тайната врата се оказа затрупана от отломки, но те щяха да бъдат лесни за отстраняване, защото бяха предимно дъски.
Виждаше се, че отдавна никой не е идвал тук. Може би работниците, разкопаващи града, дори и не бяха открили този вход.
Под погледите на сатрапа и неговата съветничка Малта се зае да разчисти входа. Отместила срутеното, тя опита да отвори вратата, проследявайки с пръст очертанията на символа на актьорската гилдия. Когато това не помогна, девойката просто изрита вратата. Преградата се отмести, таванът над нея проскърца заплашително, ала издържа.
Дано самият коридор не беше затрупан…
Малта допря ръка до осветителната ивица, което ѝ позволи да зърне, че надеждите ѝ се оправдават. Коридорът се простираше право напред, към свободата.
— Да вървим — рече девойката. Кеки взе оставения на пода фенер, а Малта предпочете да се осланя на джидзиновата ивица, към която приплъзваше пръсти.
Прекосяването на този коридор събуди нечие нетърпение в сърцето ѝ. Ето тази врата отвеждаше към реквизитната, зад онези врати се намираха помещенията, в които танцьорите да се преоблекат и да загреят… Някога това място бе представлявало великолепен театър, най-известен сред всички градове на Древните… Тя си спомняше, че задният вход извежда към разкошна веранда и речен пристан. Някои от певците и актьорите съхраняваха лодките си там, с които излизаха на нощни разходки по реката…
С тръсване на глава Малта прогони спомените. Тя търсеше изход, нищо повече. Изход от затрупания град.
Коридорът се простираше все напред, край репетиционни и работилничките на занаятчиите, изработващи реквизит. Без да полага усилия, Малта продължаваше да разпознава всяка от подминаваните врати. Ето тук бе се намирало шивашко ателие, срещу него се намираше билковата аптека… Онази врата принадлежеше на перукера, а пък онази — на майстора на гримове… Но това бяха само спомени. Всичко около нея сега принадлежеше единствено на празнотата. А някога това място бе представлявало най-оживената част на града, самото му сърце: защото нямаше по-въздигнато изкуство от онова, което пресъздава самия живот. И докато Малта подминаваше всички тези места, в сърцето ѝ спомените на стотина артисти оплакваха собствената си участ.
Дневната светлина, най-сетне изникнала пред нея, ѝ се стори измамна и въображаема заради бледнината си. Този участък от прохода бе засегнат — осветителната ивица беше избледняла. И тъй като фенерът им започваше да мъждука, тримата трябваше да бързат.
По стените край тях проблясваха капки влага. По изтритите фрески и петната личеше, че коридорът е бил наводняван, и то не един път. Всеки път, когато реката придойдеше, водите ѝ заливаха тези проходи. За щастие в този момент коридорът беше сух — или поне сравнително сух: подът му бе покрит със слой кал. Това обстоятелство не притесняваше Малта, отдавна изоставила грижите за облеклото си, ала сатрапът и неговата съветничка често изразяваха недоволството си.
Верандата и пристанът, някога приключвали този коридор, понастоящем представляваха развалина. Сред нея беше по-трудно да се напредва, но въпреки това Малта продължи напред, без да обръща внимание на мърморенето на спътниците си.
Стихиите бяха натрупали кал и листа в този остатък от проход; някакво земетресение отдавна бе натрошило плочите му.
— Пристигнахме! — възкликна Малта. По останките от струпани лодки тя се покатери до цепнатината, провря се и изникна на бял свят, сред светлината на утрото. Там тя дълго стоя неподвижна, отдадена на простичкото удоволствие да вдишва чист въздух. Едва сега осъзнаваше степента, в която влажните подземия бяха я потискали. Девойката се бе отървала не само от тях, а и от шепота на тамошните призраци. Подобаващо беше да излезе сред утро, защото тя се чувстваше като събудена.
Малта понечи да прокара ръка по лицето си, но се сепна при вида на дланта си. Ръцете ѝ бяха покрити с мръсотия и засъхнала кръв. Малкото оставащи ѝ нокти бяха потъмнели от кал. Роклята ѝ се беше превърнала в окъсан, лепнещ по нея парцал. Едната ѝ обувка я нямаше. Какво беше правила тя цяла нощ? В кого се беше превърнала.