Сред това ѝ объркване сатрапът и съветничката също изпълзяха навън. И двамата бяха окаляни, но далеч по-малко окъсани от Малта.
Девойката се обърна усмихнато към тях, очаквайки да чуе благодарност. Вместо това велеславният сатрап Косго се развика:
— Къде е градът? Каква е ползата да ни изведеш от подземието насред нищото?
Малта се огледа. Дървета. Тромава вода, обгръщаща дънерите им. Тя се намираше насред участък тревиста земя, насред блато. Заради лъкатушенията си под земята бе изгубила ориентация за посоката, в която се намираше Трехог.
— Намираме се или над, или под него — заяви Малта, след като напразно опита да зърне нещо сред дърветата.
— Това много ни помага. Особено след като се намираме на остров — кисело каза сатрапът.
Малта се премести върху по-висок участък, ала видяното само потвърди догадката на владетеля. Това дори не беше остров, а по-скоро голяма туфа насред блато. Не се знаеше в коя посока се намира реката: огромните колони от дървета се простираха във всички посоки.
— Ще трябва да слезем обратно долу — заяви тя със свито сърце. Не беше сигурна, че отново ще успее да се изправи срещу онези призраци.
— В никакъв случай! — запищя Кеки. За да потвърди нежеланието си, тя седна направо на земята и започна да хлипа. — Не мога да се върна. Няма да се върна там.
— Няма да се наложи да се връщаме — нетърпеливо заяви владетелят. — Нали на излизане се покатерихме по някакви лодки… Момиче, върви да намериш най-здравата от тях. Довлечи я обратно, с нея ще ни отведеш до града.
Самият сатрап Косго се огледа отвратено, разгърна носната си кърпичка и я постла на земята, за да седне върху нея.
— Аз ще почакам тук — продължи той, поклащайки глава. — Ама че отношение имат тези Търговци към своя владетел. Но тепърва ще съжаляват за тази си непростима проява на непочтителност.
— Може би. Във всеки случай повече ще съжаляват, задето толкова дълго са те оставяли да проявяваш непочтителност към нас — кипна Малта, раздразнена от неблагодарността на тези претенциозни нищожества. Половината нощ тя бе се опитвала да ги преведе през тунелите, а за благодарност те очакваха от нея да им изнесе лодка и лично да гребе по целия път до града? Тя направи подигравателен реверанс. — Малта Вестрит от бингтаунския Търговски род Вестрит желае и на двама ви приятен ден. Аз не съм ваша слугиня, а от този момент не се считам и за ваша поданица.
Малта отметна косата от челото си и отново се обърна към калната цепнатина в земята. Да, тя бе способна да слезе отново. Трябваше да довърши започнатото. А после, когато се върнеше в Трехог, щеше да изпрати хора, които да приберат сатрапа. Тъкмо престоят на тази буца пръст щеше да му се отрази добре; може би щеше да го научи на известно смирение…
— Почакай! — нареди той. — Малта Вестрит? Момичето от летния бал?
Девойката погледна през рамо и кимна в отговор на думите му.
— Посмееш ли да ме изоставиш, аз няма да изпратя кораби да спасят баща ти! — заплаши той с помпозен тон.
Малта се изсмя в лицето му.
— Кораби? Какви кораби? Ти нямаше никакво намерение да ми помагаш. Изненадана съм, че изобщо си спомняш лъжата.
— Изнеси една лодка и ни заведи до града. Тогава ще видиш как един сатрап спазва своите обещания.
— Сигурно по същия начин, както спазва и договорите на своите предшественици — ужили го Малта и започна да слиза обратно.
При стъпването си в коридора тя бе посрещната от гръмовни аплодисменти. Девойката трепна: спомените отново се завръщаха… Да се удавиш в спомени. Сега тя осъзнаваше съдържащата се заплаха. Щеше ли да успее тя отново да прекоси затрупания град и да остане себе си?
Във всеки случай тя отказваше да отстъпи пред страха. И в израз на това си опълчване девойката заслиза сред лодките. По пътя си тя забеляза, че съдовете са далеч по-запазени, отколкото беше ѝ се сторило. А към корпусите им бе прикрепен някакъв метал. От допира до лодките ръцете ѝ се оказаха покрити с някакъв бял прах.
Откъм коридора долетя нов пристъп аплодисменти. С бавни крачки момичето продължи да напредва — и бе пресрещнато от облак прах. За момент Малта се задави, а подир отминаването на пристъпа тя можа да види, че въздухът е изпълнен с прашинки.
Тя веднага осъзна значението на тази гледка, макар мислите ѝ умишлено да отлагаха разбирането, тъй като гледката носеше лоши новини. Коридорът се беше срутил. Тя не можеше да се върне по този път.
Девойката осъзна, че е започнала да залита от умора. Само че сега не беше време за почивка. После, когато всичко свършеше — едва тогава щеше да почива.