Трудно беше да размества лодките сред рухналия навес. А след като намери най-запазената, изтеглянето ѝ се оказа още по-уморително. Кеки с нищо не можа да помогне: нейните неспирни ридания най-сетне затихнаха единствено заради унасянето ѝ. За чест на сатрапа трябваше да се каже, че той полагаше усилия, но на практика беше също толкова безполезен, защото не бе привикнал към физическия труд. Малта си наложи да прояви търпение с него — само до миналата година тя би изглеждала по същия начин.
Сатрапът буквално се боеше от работата: отказваше да хване лодката здраво, за да не му се забиели трески. Малта се умори колкото от самите усилия, толкова и от старанието да сдържа нерви.
И все пак лодката бе изтеглена върху островчето. Сатрапът доволно тупаше ръце и сияеше с вида на човек, който самичък е свършил цялата работа — и то забележителна работа.
— Тъй — с удовлетворение изрече владетелят. — Донеси весла, и тръгваме.
Малта бе приседнала на земята и се облягаше на едно дърво.
— Не смяташ ли — отвърна тя, като се стараеше да сдържа сарказма си, — че първо трябва да проверим дали лодката няма да потъне?
— Че защо? — Косго важно стъпи с единия си крак върху носа на лодката. — На мен ми изглежда здрава.
— Ако стои извън водата, дървото се свива. За начало трябва да я оставим в плиткото, за да позволим на дъските да се надуят. Тогава ще се види дали пропуска. И ако по-рано не си знаел, нека ти кажа, че водата на Дъждовната река разяжда дървото. И човешката плът. Ако лодката пропуска, ще трябва да поставим на дъното ѝ нещо, върху което да седим. Освен това сега съм прекалено изморена, за да греба, пък и не сме сигурни къде сме. Ако изчакаме да се стъмни, има вероятност да видим светлините на града през дърветата. Така ще спестим и лутане, и усилия.
Сатрапът я наблюдаваше със смесица от възмущение и обида.
— Искаш да кажеш, че отказваш да ми се подчиниш?
Малта удържа на погледа му, без да трепне.
— Искаш ли да бъдеш разяден от водите на Дъждовната река?
— Не смей да ми говориш с такъв фамилиарен тон, като че си моя съветничка! — кипна той.
— Опазили ме боговете — отвърна Малта. Дали през целия си досегашен живот сатрапът някога се бе натъквал на нечий отказ?
Със стон тя се изправи на крака.
— Помогни ми — рече девойката и започна да избутва лодката към блатото. Помощта му се състоеше в отдръпването на ботуша му.
Свикналата с бездействието му Малта не се изненада. След още няколко мига лодката вече се поклащаше в плитчината. Нямаше с какво и към какво да я върже, но пък отсъстваше и течение, което да заплашва да отвлече дребния плавателен съд. А и момичето се чувстваше твърде уморено, за да се тревожи.
Усетила, че сатрапът все още се взира в нея, Малта се обърна към него и каза:
— Щом ще стоиш буден, би било добре да потърсиш весла. И да наглеждаш лодката. Тя беше най-запазената. Представи си в какво състояние са останалите.
Познат ѝ беше тонът, с който тя изрече тези напътствия. А когато легна на земята и затвори очи, девойката се досети къде го беше чувала: това беше гласът, с който баба ѝ винаги се обръщаше към нея. Малта вече разбираше причината за това обстоятелство.
Макар че тялото ѝ беше изпълнено с болка, а земята определено не бе удобно легло, девойката заспа почти веднага.
Рейн не беше съумял да убеди останалите, затова просто бе продължил сам. Ако останеше да ги чака изцяло да разчистят главния проход, преди да продължат, впоследствие щяха да намерят само трупа на Малта.
Две затрупвания по-навътре младият мъж най-сетне достигна участък от коридора, който беше незасегнат. Тук връвта, с която той отбелязваше пътя си, свърши. Рейн затисна края ѝ с един камък и поспря край стената, за да остави знак със светещия си тебешир — очертанията на тази субстанция се различаваха ясно дори и при най-слаба светлина.
Това не беше първият знак, който Рейн оставяше след себе си. По пътя за насам той бе отбелязвал различните места, от които следващите го работници да започнат разчистването. Тези места младежът откриваше благодарение на непогрешим инстинкт.
Срещата с майката на Малта бе протекла ужасно. На нея той се натъкна при входа на тунела: Кефрия помагаше в извозването на отломки, отдавна съумяла да изцапа бинтовете на ранената си ръка. Когато Рейн я спря и я попита за дъщеря ѝ, сдържаната тревога ясно изникна върху лицето ѝ.
— Не съм я виждала — отвърна тя. — И Силдин не съм. Но няма как двамата да са долу.
— Разбира се — излъга Рейн, пробождан от отвратително усещане. — Сигурно се разхождат някъде из Трехог. И се чудят къде са изчезнали всички.