Защото онези, които чуваха музиката, а продължаваха да слизат в града, рано или късно се удавяха в спомени. Така казваха всички, работещи сред руините. И с бащата на Рейн се беше случило същото. Баща му бе продължил с проучванията си — докато един ден не го бяха открили да седи в тъмното, обграден с кубчета от черен камък, с които той си играеше…
— Силдин — тихо каза Рейн, — аз трябва да продължа. Знам къде е залата, където лежи драцената, и мисля, че Малта също я е намерила. — Той си пое дъх. — Сега от тебе се иска да решиш. Можеш да останеш тук и да изчакаш работниците да дойдат. Може би аз ще се върна преди тях, водейки Малта. А можеш и да дойдеш с мен, за да я потърсим заедно. Разбираш защо не мога да те изведа веднага, нали?
Момчето се почеса по брадичката.
— Защото има вероятност тя да умре, докато ти се върнеш за нея. — То въздъхна тежко. — Точно по тази причина аз не се върнах да доведа помощ одеве. Боях се, че другите ще закъснеят…
— Ти си храбър малък мъж, Силдин. Неразумен, но храбър. — Рейн го изправи на крака и сам се надигна. И хвана момчето за ръка. — Ела, да намерим сестра ти.
В другата си ръка хлапакът стискаше свещта — тъй ревностно, сякаш носеше пламъка на живота си. Той беше развълнуван, но изтощен: в самото начало Рейн съобразяваше хода си с неговия, а после, без да се вслушва във възраженията му, качи детето на раменете си. Така двамата продължиха — Силдин държеше свещта високо, а Рейн оставяше тебеширена диря.
Макар и слаб, пламъкът на свещта безжалостно показваше на Рейн всичко онова, което младежът би предпочел да не зърва. Неговият обичен град чезнеше… Трусовете от изминалата нощ бяха нанесли удари, от които затрупаното великолепие никога нямаше да се възстанови. Още известно време то щеше да съществува като фрагменти — откъснати едни от други стаи и коридори — докато те не изчезнеха на свой ред. Още преди години земята беше погълнала града, а сега ѝ оставаше единствено да го разяде със стомашните си сокове от всепроникваща кал.
Мъртва беше и мечтата му да зърне целия град разкопан.
Въпреки това той продължаваше да крачи решително и да си тананика. Каченото на раменете му момче мълчеше — ако не беше свещта, която Силдин продължаваше да стиска, Рейн би решил, че младият му спътник е заспал.
Неговото тананикане заглушаваше всички онези звуци, които младежът предпочиташе да не дочува: скърцането на напрегнати опори, стичащите се капки, ехото на някогашно веселие. Младият мъж отдавна се беше научил да предпазва ума си от тях. Тези отгласи от отминали времена непрекъснато настояваха да не бъдат забравени… И ако не беше тревогата му за Малта, той не би могъл да им устои. Преди нея този град бе съставлявал целия му живот. Без него Рейн не би намерил смисъл да съществува. Ала сега животът му бе намерил нов смисъл. Малта. И той нямаше да позволи нито на града, нито на драцената да му я отнеме. Дори и ако всичко друго, обичано от него, погинеше, той щеше да спаси Малта.
Вратата на залата с Коронования петел бе открехната… Не, тя бе отскочила от рамката си. След един бърз поглед към символа, превърнал се в родов герб на семейството му, Рейн смъкна Силдин от гърба си.
— Почакай ме тук. В залата е опасно.
Силдин го изгледа сепнато: това беше първият път, в който Рейн открито споменаваше опасност.
— Ами ако те премаже? — уплашено попита той.
— Тя отдавна ме е премазала — отвърна Рейн. — Стой тук и дръж свещта.
Ако Малта беше в съзнание, тя щеше да е чула гласовете им и да ги повика. Това означаваше, че той ще трябва да търси тялото ѝ и да се надява, че ще го намери все още живо. Във всеки случай той знаеше, че тя е дошла тук.
Без да се надява, той стовари дланта си върху джидзиновата ивица край вратата. Отзовалото се сияние бе бледо и лениво като сироп… С усилие на волята младият мъж остана неподвижен, докато изчакваше цялата зала да се освети.
Трусовете бяха нанесли съкрушителни щети на залата. Куполът беше се пропукал на две места, отстъпил под напора на влажна пръст. Редом с късовете напукан кристал висяха корени. Но от Малта нямаше и следа.
За да се убеди, Рейн бавно започна да обхожда залата, задържайки ръката си върху осветителната ивица. Той изтръпна, когато достигна до първия паднал панел: за мястото на този механизъм трябваше да се е досетил и сам. Вместо това безмозъчната ярост на земетресенията бе изпреварила диренията му.
Но край втория панел той се навъси. И запали свещ, за да се убеди със сигурност — около тукашния механизъм личаха следи от човешки ръце. Няколко дребни стъпки личаха сред калта. Малта бе идвала тук.