Рейн отново я призова. И този път викът му остана без отговор.
В средата на залата гигантският ствол лежеше непокътнат, сред пълно мълчание. И макар страшно да му се искаше да разпита драцената, допирът до дървото отново би го поставил под властта ѝ. А това той нямаше намерение да допуска. Много скоро пръстта щеше да я покрие изцяло и да я зарови — и Рейн щеше да е свободен завинаги. Малта също, защото драцената бе достигала до нейния ум чрез неговия.
— Малта! — отново извика той, този път много по-силно. По-рано гласът му би изпълнил с ехо просторното помещение, ала сега крясъкът затихна глухо.
— Намери ли я? — подвикна Силдин откъм вратата.
— Още не съм. Но ще я намеря.
Момчето отново се обади, с уплах в гласа:
— Тук започна да се просмуква вода. Изпод стената. Скоро ще потече по стълбите.
Пръстта затрупваше, а водата рушеше…
С гневен рев той се затича към притихналия ствол и стовари дланите си върху него.
— Къде е тя? — кресна Рейн. — Къде?
Драцената се разсмя. Познатата болка отново изпълваше ума му; тя пак се беше наместила в главата му. Идеше му да вие от безсилие, но какво друго му оставаше да стори?
— Къде е Малта?
Не е тук — с нетърпимо самодоволство отвърна женската.
— И сам виждам това, проклетнице. Къде е тя? Зная, че ти си свързана с нея и знаеш.
В отговор тя изпрати съвсем неусетна представа — израз не на снизхождение, а на желанието ѝ да го раздразни. Чрез нея той усети изтощението на Малта, почувства и оловната тежест на съня ѝ.
— Градът няма да остане още дълго. Много скоро той ще се срути. Ако не ми помогнеш да я намеря и да я спася, тя ще умре.
Колко си развълнуван от съдбата на града! А пък преди не се трогваше, че мен ме очаква подобна съдба.
— Това не е вярно, проклета твар! И ти сама знаеш, че това не е истина. Аз не спирах да се терзая заради съдбата, която те очакваше. През цялото си юношество аз почти те боготворях. Не минаваше ден без да дойда при теб. Отрекох се от теб едва когато ти се обърна срещу мен!
И въпреки това ти не пожела да се отпуснеш пред мен. Жалко… Само в рамките на една нощ щеше да научиш всички тайни на този град. Както стори Малта.
Рейн застина.
— Ти си я удавила — промълви той. — Давила си я в спомените на града.
Тя сама се гмурна в тях, напълно по своя воля. Още в мига, в който тя пристъпи тук, Малта прояви безпрецедентна възприемчивост. Тя не само се гмурна, но и заплува. И се опита да ме спаси — заради теб и заради баща си. Ти беше цената, която трябваше да платя. Трябваше завинаги да се отрека от теб в замяна на свободата си. Колко жалко, че Малта не успя.
— Водата започва да блика по-силно, Рейн!
Сепнатият глас на момчето прекъсна диалога, протичащ в мисълта. Рейн се извърна към него. Силдин стоеше досами прага на залата, задържащ свещта близо до лицето си. Водата се вливаше край него и безшумно изпълваше помещението. Движението ѝ понасяше отразената светлина: красива гледка, ала носеща смърт.
Рейн се усмихна сковано към момчето.
— Всичко ще бъде наред, Силдин — излъга той. — Ела, двамата с теб трябва да свършим още нещо, преди да излезем.
И той хвана лепнещата му длан. Където и в града да беше заспала Малта, от този сън тя никога нямаше да се събуди: настъпващата в залата вода вещаеше това. Излизаше, че краят ще настъпи по-бързо, отколкото Рейн бе очаквал.
Той обърна гръб на огромния ствол и отведе момчето до първия панел. Там Рейн прикрепи свещта към стената с помощта на малко восък и отново се усмихна към Силдин.
— Тук има огромна врата, която двамата с теб трябва да отворим. От нея ще започне да се посипва пръст, но ти не се плаши, а продължавай да въртиш манивелата. Ще се справиш ли?
— Така мисля — с колебание отвърна детето. То не можеше да откъсне очи от водата.
— Първо ще опитам аз — продължи Рейн. — Ще ти оставя онзи механизъм, който се върти по-лесно.
И той сграбчи дръжката, наблягайки с цялата си тежест. Колелото не трепна.
Без миг колебание младият мъж откачи от колана си инструмент за разчистване и няколко пъти го стовари върху оста, след което повтори опита си. Този път механизмът се раздвижи, макар и със стържене. Да, щеше да се върти, но щеше да бъде трудно за момчето. Затова той сне от колана си лост и го застопори между спиците на колелото.
— Ето така. Накланяш, докато опре, и въртиш. Опитай.
Силдин раздвижи колелото. Откъм стената долетя трополенето на противотежест, а Рейн се усмихна доволно.