— Много добре. След това го преместваш отново и пак по същия начин.
Когато се увери, че момчето е овладяло исканото от него, той се отправи към другия панел и трескаво започна да разчиства пръстта. При това си забраняваше да мисли за следствията от постъпката си: оставаше съсредоточен единствено върху непосредствените си движения.
Какво правиш? — тихо се обади гласът на драцената.
Рейн се засмя в отговор.
— Много добре знаеш — промърмори той. — Ти познаваш всяка моя мисъл. Да не искаш да започна да се съмнявам?
Аз не зная всичко за тебе, Рейн Купрус. Никога не съм очаквала, че ти ще сториш това. Защо го правиш?
Този път младежът се разсмя още по-гръмко. Стана му жал за Силдин, защото момчето го поглеждаше плахо, но не смееше да го попита защо си говори сам.
— Защото те обичам. Аз обичам града, а за мен ти винаги си представлявала неговата същина. Затова се опитвам да спася поне част от него. Онази част, която все още не е погинала.
Ти вярваш, че ще умреш, ако отвориш вратата. И ти, и момчето.
Рейн кимна.
— Да. Но тази смърт ще бъде по-бърза, отколкото ако останем тук и изчакаме водата да повали стените отгоре ни.
Какво ви пречи да се върнете обратно?
— Нима се опитваш да ме разубедиш от онова, което години наред ме умоляваше да сторя? — с присмех се осведоми той. А след това отговори на питането ѝ. — Обратният път вече не съществува. На идване видях, че откъм покоите на сатрапа се процеждаше вода. Вратата им не би могла да удържи дълго. Подозирам, че именно от това място идват тези струи. И с мен, и с момчето е свършено. Но ако съборим тавана, има вероятност да се образува дупка, през която да нахлуват слънчеви лъчи. Ако действително стане така, ти ще оцелееш. А ако не, тримата ще бъдем погребани заедно.
Очакваният ѝ отговор не последва. Вместо това тя стори нещо неочаквано, оттегляйки присъствието си. Без да изрази благодарност или да се сбогува, тя просто бе напуснала ума му.
Приключилият с разчистването Рейн разхлаби и този механизъм с няколко удара. Той подозираше, че щом противотежестите се раздвижат достатъчно, инерцията ще започне да върши по-голямата част от работата. А може би колелото дори нямаше да се отмести на един цял оборот. За тази, последната възможност, той не искаше да мисли. Собствената си бавна смърт би могъл да понесе. Ала с дете край себе си…
Той подпъхна дръжката на инструмента като лост и погледна към Силдин. В очите на момчето личаха сълзи на страх.
Рейн даде знак.
Двамата започнаха да наблягат. Колелата се завъртяха неохотно, но все пак се раздвижиха. Вратата простена в предупреждение. Рейн и Силдин преместиха лостовете си в подготовка за следващия тласък. И отново. Противотежестите продължаваха да се разместват, ала без да включват влиянието си. Колко ли пръст притискаше вратата? С течение на годините нейните слоеве несъмнено се бяха слегнали плътно — а колко бяха изминалите години, никой не можеше да каже. И Рейн си въобразяваше, че ще успее да отмести притиснатата врата? И че не само ще успее, ами че всичката тази пръст ще остави място за слънчеви лъчи? Нелепо…
И все пак той продължаваше да мести импровизирания си лост.
В проява на злостна ирония джидзиновата ивица припламна сама — за да освети предсмъртната агония на града. Светлината открои пукнатините, плъзнали по стенописите, и пълзящата по пода вода. За първи и последен път в живота си Рейн зърваше истинската красота на залата. Той се озърна смаяно.
Сепна го разнеслият се пукот, прозвучал не откъм вратата, а над главите им. Част от кристалния купол поддаде. Прозрачни сталактити полетяха към пода и се пръснаха на хиляди парченца. Последва ги слаба струя пръст, след което таванът отново притихна.
— Продължавай, момчето ми. Справяш се отлично — окуражи Рейн. Двамата едновременно раздвижиха лостовете си и се напрегнаха. Механизмът отново простена.
Откъм страната на Рейн се разнесе гръмко пращене. Младият мъж инстинктивно се хвърли към Силдин, а вратата се разклати. От ръба ѝ плъзна огромна вертикална пукнатина, простираща се между горния и долния праг. Натискът не се ограничи до преградата, а преля към самата стена. Кристални декорации и мазилката на фрески започнаха да се ронят. Никъде в залата нямаше укритие от тази градушка. Куполът безвъзвратно поддаваше под тежестта на земята.
Рейн притисна момчето към себе си и се приведе над него — сякаш с тялото си можеше да го предпази от тоновете пръст. Силдин бе вцепенен от ужас, прекалено изплашен, за да крещи.